— Не си ли спомняш? Моят малък сладък мопс.
Кит се намръщи и потъна назад в седалката, наблюдавайки играта на светлосенки по залесената с дървета алея на парка, по която се движеше каретата. Погледът й попадна върху бонето на Дора. Защо някой би носил нещо толкова глупаво? И, защо не можеше да откъсне очи от него?
Две дами, возещи се в черно ландо, преминаха покрай тях в обратна посока. Кит забеляза, как жадно огледаха Кейн. Явно жените оглупяваха, когато го видеха. Трябваше да признае, че той знаеше как да се справя с конете, въпреки че това едва ли имаше значение за противоположния пол. Те бяха много по-заинтересувани от външността на един мъж.
Момичето се опита да го погледне обективно. Беше хубав, кучия му син, нямаше съмнение в това! Косата му бе с цвят на пшеница точно преди жътва и се къдреше отзад в края на яката му. Когато се обърна да изкоментира казаното от Дора, профилът му се открои на фона на небето, и Кит реши, че в него има нещо езическо, подобно на викинга, който бе видяла в едно списание — гладко високо чело, прав нос и агресивна линия на челюстта.
— … и тогава Шугър Плъм бутна с носа си малиновото бонбонче и вместо него избра лимоновото! Не е ли това, най-сладкото нещо, което си чувал?
Мопс и малинови бонбони! Жената беше проклета глупачка. Кит силно въздъхна. Кейн се обърна назад и я погледна.
— Нещо не е наред ли?
Тя се опита да бъде вежлива.
— Просто не харесвам мопсовете.
Кейн леко повдигна ъгълчетата на устата си.
— Това пък сега, защо?
— Искате ли честното ми мнение?
— О, разбира се!
Кит с отвращение спря погледа си върху гърба на Дора.
— Мопсовете са мекушави кучета.
Кейн се засмя.
— Това момче е нагло!
Кейн не обърна внимание на Дора.
— Предпочиташ мелезите ли, Кит? Забелязвам, че прекарваш много време с Мерлин.
— Мерлин прекарва времето си с мен, а не обратното. И все ми е тая, какво казва Магнус. Това куче е безполезно, като корсет в бордей!
— Байрън!
Кейн издаде странен, съскащ звук, преди да възстанови самообладанието си.
— Бъди внимателен! Не трябва да забравяш, че тук има дама.
— Да, сър! — промърмори Кит, въпреки че не разбираше какво общо има това, с присъствието на дамата.
— Това момче, не си знае мястото! — отсече Дора. — Аз бих уволнила всеки слуга, който се държи така безобразно!
— Значи, има късмет, че работи за мен, тогава!
Той не повиши глас, но намекът беше толкова очевиден, че Дора почервеня.
Отпред се появи езерото и Кейн дръпна юздите.
— Моят помощник-коняр е необикновен слуга — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Той е последовател на Ралф Уолдо Емерсън.
Кит отмести погледа си от семейство лебеди, които плуваха между лодките, за да види дали не й се присмива, но Кейн бе съвършено сериозен. Вместо това, той положи ръката си върху гърба на кожената седалка и се обърна към нея.
— Мистър Емерсън, единствения писател ли е, който си чел, Кит?
Възмутеният гняв на Дора, направи Кит бъбрива.
— О, прочел съм всичко, до което успях да се добера. Бен Франклин разбира се, но него всеки го знае. Хенри Дейвид Торо, Джонатан Суифт. Едгар Алън По, когато съм в настроение. Не съм голям любител на поезията, но иначе, като цяло, имам ненаситен апетит.
— Разбирам. Може би просто не четеш правилните автори. Уолт Уитман, например.
— Никога не съм чувал за него.
— Той е от Ню Йорк. По време на войната беше санитар.
— Мисля, че няма да мога да се справя с поезията на един янки.
Кейн вдигна развеселено очи.
— Разочарован съм. Нима такъв интелектуалец като теб, би позволил на предразсъдъците си, да развалят впечатлението от истинската литература?
Той явно й се подиграваше и Кит незабавно се наежи.
— Много съм изненадан, че знаете дори и тези имена майоре, защото не ми изглеждате на голям поклонник на литературата. Предполагам, че с всички огромни мъже е така. Изглежда мускулите отиват в телата им, а за мозъка им, не остава нищо.
— Какво нахалство! — изстреля Дора и хвърли на Кейн многозначителен поглед от типа на „нали ти казах“.
Той я пренебрегна и продължи да изучава Кит с по-голямо внимание. Момчето имаше смелост, трябваше да му се признае. Не беше по-голямо от тринадесет години. На същата възраст, Кейн бе избягал от дома си. Тогава бе почти толкова висок, колкото сега, докато Кит бе нисък, малко повече от метър и петдесет.
Кейн забеляза, колко деликатни бяха чертите на мръсното му лице, което имаше сърцевидна форма, малко, почти чипо носле, невероятно гъсти мигли и тъмновиолетови очи. Жените биха дали всичко за такъв необичаен цвят, но на лицето на момче, те изглеждаха глупаво, и щяха да изглеждат дори още по-необичайно, когато Кит пораснеше и станеше мъж.