— Това си е ваша работа, разбира се. Макар да съм съгласен, че е твърде необичайно светски човек като вас, да бъде настойник на младо момиче. И все пак, решението е ваше. Когато отидете в Чарлстън да огледате плантацията, може да поговорите с мистър Ритер и да му съобщите вашето решение.
— Няма да има никакво решение — отсече Кейн, категорично. — Не съм молил за това наследство и не го искам. Пишете на вашия мистър Ритер, и му кажете да си намери друг наивник.
Кейн се върна у дома в много мрачно настроение и то не се подобри от отсъствието на конярчето, което трябваше да поеме юздите и да отведе коня.
— Кит? Къде си, по дяволите? — трябваше да извика два пъти, преди момчето да се появи. — Дявол да го вземе! Ако искаш да работиш за мен, това означава да бъдеш тук, когато имам нужда от теб. Само посмей още един път, да ме накараш да те чакам!
— А, добър ден и на вас също! — изръмжа Кит.
Подминал дързостта, Кейн скочи от каретата и закрачи през двора към къщи. Когато влезе вътре, отиде направо в библиотеката и си наля чаша уиски. Пресуши я на един дъх, измъкна от джоба си писмото, което Удуърд му бе дал и разчупи червения восъчен печат. Вътре имаше лист хартия, покрит с дребен, почти нечетлив почерк.
„6 март 1865
Скъпи Байрън,
Мога да си представя изненадата ти, когато получиш това писмо от мен, след толкова много години, още повече, че тогава няма да съм между живите. Болезнена мисъл. Не съм се примирила със съдбата. И все пак, треската ми не минава и се страхувам от най-лошото. Докато имам сили, реших да се разпоредя с няколкото отговорности, които ми останаха.
Ако очакваш извинения от мен, няма да получиш. Животът с баща ти бе изключително скучен. Освен това, не бях пригодна за ролята на майка, а ти беше едно твърде непокорно дете. Всичко това бе много изморително. Все пак, трябва да призная, че с интерес следях вестниците, в които описваха военните ти подвизи. Достави ми удоволствие да науча, че те считат за красив мъж.
Нищо от това обаче, не се отнася до целта на писмото ми. Бях много привързана към втория ми съпруг, Гарет Уестън, който направи живота ми много приятен и ти пиша заради него. Въпреки че никога не бях в състояние да изтърпя дъщеря му, Катрин, осъзнавам, че някой трябва да се грижи за нея, докато навърши пълнолетие. Ето защо, оставям “Райзън Глори" на теб, с надеждата да се съгласиш да станеш неин настойник. Може би ще откажеш. Някога плантацията беше най-просперираща в областта, но войната нанесе своите поражения.
Каквото и да бъде твоето решение, аз изпълних своя дълг.
След шестнадесет години, това беше всичко.
Кит чу, как часовника на Методистката църква удари два пъти. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Байрън Кейн нямаше да доживее до разсъмване.
Нощният въздух бе тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря, и въпреки че стаята й бе все още топла, от следобедната жега, тя потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, който бушуваха нощем. Може би, ако имаше родител, при когото да тича за утеха, когато беше дете, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това, тя се бе сгушвала в ъгъла на бараката, сама и ужасена, че земята по някое време ще се разтвори и ще я погълне.
Кейн се беше прибрал у дома преди половин час. Мисис Симънс, прислужниците и Магнус не бяха тук, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, Кит щеше да действа.
Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Тя опитваше да убеди себе си, че времето ще улесни работата й. То щеше да скрие шума, който навярно щеше да предизвика, когато се промушеше през прозореца на килера, който бе оставила отключен по-рано. Но тази мисъл не можеше да я утеши. Вместо това си представяше, как след час ще се придвижва през тъмните улици насред бушуваща стихия и трясък около себе си. И земята се разтваря, за да я погълне.
Проблесна светкавица и тя подскочи. За да се разсее, опита да се концентрира върху плана си. Беше почистила и смазала бащиния си револвер, и прочела есето на мистър Емерсън „Самоувереност“, за да си даде кураж. След това приготви нещата си във вързопа и го скри зад обора, за да може да го вземе бързо на тръгване.
След като убиеше Кейн, щеше да се насочи към доковете, недалеч от Котлънд — стрийт, където щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там смяташе да потърси гара, за да започне дългото си пътуване обратно към Чарлстън, знаейки, че кошмара, започнал с идването на чарлстънския адвокат, накрая е свършил. Със смъртта на Кейн, завещанието на Розмари губеше сила и плантацията щеше да бъде нейна.