Кит никога не бе стреляла в помещение и сега ушите й бучаха. Коленете й силно трепереха и тя стисна пръсти около дръжката на револвера.
— Не мърдай, докато не ти кажа, янки — изплю с повече кураж, отколкото усещаше. — Следващият път ще се лишиш от ухото си.
— Може би е по-добре, да ми обясниш, за какво е всичко това.
— То е очевидно.
— Направи ми услуга!
Кит ненавиждаше тези едва доловими присмехулни нотки в гласа му.
— Става дума за „Райзън Глори“, подъл кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш права над нея!
— Да, но законът казва друго.
— Плюя, на закона! И хич, не ме е грижа нито за съдилищата, нито за завещанията и всякакви там други. По правило, плантацията е моя и няма да допусна някакъв си янки, да ми я отнеме!
— Ако беше така, баща ти щеше да я остави на теб, а не на Розмари.
— Тази жена го направи не само глух и сляп, ами го превърна и в глупак.
— Нима?
Мразеше преценяващия леден поглед на неговите очи. Искаше да го нарани толкова силно, колко тя бе наранена.
— Предполагам, че трябва да й бъда благодарна — подигравателно каза Кит. — Ако не беше мъкнала всеки мъж в леглото си — южняк или янки — къщата и реколтата, навярно щяха да бъдат изгорени. На всички е известно, че майка ти не се скъпеше на ласки и раздаваше благосклонността си на всеки, който носи панталони.
Лицето на Кейн остана безизразно.
— Тя беше курва.
— Това е Божията истина, янки. И въпреки че лежи в гроба, няма да й позволя да ме ограби.
— И затова, сега реши да ме убиеш.
Гласът му звучеше, почти нехайно и дланите й започнаха да се потят.
— По-правилно е, да те премахна от пътя си. Тогава „Райзън Глори“ ще стане моя, както трябваше да бъде от самото начало.
— Разбирам накъде биеш — той кимна бавно. — Добре, готов съм. Как искаш да стане това?
— Какво?!
— Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не ме гледаш в лицето, когато дърпаш спусъка?
Възмущението надделя над болезнените й чувства.
— Що за глупости говориш? Мислиш ли, че ще мога да уважавам себе си, ако застрелям човек в гърба?
— Съжалявам. Беше само предложение.
— При това, дяволски глупаво — тънка струйка пот се спусна по гърба й.
— Опитвам се, да го направя по-лесно за теб, това е всичко.
— Не се притеснявай за мен, янки. Безпокой се за собствената си безсмъртна душа.
— Добре, тогава. Направи го.
Тя преглътна.
— Такова ми е намерението.
Кит вдигна ръка и се прицели.
— Убивала ли си някога човек, Кит?
— Млъкни!
Треперенето в коленете й се беше засилило, ръката й започна да се тресе, докато Кейн, изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.
— Стреляй, точно между очите — посъветва я тихо.
— Млъкни!
— Така е по-бързо и най-сигурно. Мозъкът ми ще се разлети из цялата кухня, но ти ще се справиш с безпорядъка, нали Кит?
Започна да й се повдига.
— Млъкни! Веднага! Просто си затвори устата!
— Хайде, Кит! Да приключим с това!
— Млъкни!!!
Револверът изгърмя с оглушителен грохот. Веднъж, два пъти, три пъти… и още…
И накрая се чу щракването на празния барабан.
Още при първия изстрел, Кейн се хвърли на пода. Когато всичко стихна, той повдигна глава. На стената, пред която току-що бе стоял, се виждаха пет дупки, който оформяха контурите на човешка глава.
Кит стоеше с приведени рамене и отпуснати в страни ръце. В пръстите й безполезно висеше револвера.
Той стана внимателно и приближи към стената, която бе получила куршумите, предназначени за него. Прекара пръсти по перфектната дъга и бавно поклати глава.
— Отлична работа, хлапе. Ти си дяволски добър стрелец.
За Кит бе настъпил края на света. Беше загубила плантацията, и за това не винеше никой друг, освен себе си.
— Страхливка — прошепна тя. — Проклето, малодушно, жалко момиче!
Глава 3
Тази нощ Кейн принуди Кит да спи в една малка спалня на втория етаж, вместо в нейната, пълна с прах и пропита с мирис на кожа, стая над конюшнята. Заповедите му бяха кратки и точни. Докато не вземеше решение какво ще прави с нея, тя нямаше да се грижи за конете. И ако се опиташе да избяга, щеше да я лиши завинаги от „Райзън Глори“.
На следващата сутрин, Кит избяга обратно в конюшнята, и се сгуши нещастно в един ъгъл с книгата „Охолният живот на Луи XV“, която бе измъкнала от библиотеката, няколко дена по-рано. След известно време се унесе в дрямка и засънува гръмотевични бури, бонета и краля на Франция, който яздеше с любовницата си Мадам дьо Помпадур12 през памучните полета на „Райзън Глори“.
12
Жан-Антоанет Поасон, маркиза дьо Помпадур — известна като мадам дьо Помпадур е официална любовница на Луи XV от 1745 г. до смъртта си през 1764 г. — Б.пр.