— Какво имаше предвид, като каза временен настойник?
— Нима си въобразяваш, че ще допусна да бъда отговорен за такова бреме, каквото си ти в продължение на цели пет години? — героят от „Мисионари Ридж“ видимо потръпна. — Утре рано сутринта, тръгвам за Южна Каролина. Някак си трябва да оправя тази бъркотия. Мисис Симънс ще се грижи за теб, докато се върна. Това ще трае не повече от три-четири седмици.
Кит скри ръцете зад гърба си, за да не може той да види, как затрепериха.
— И как смяташ да се справиш с положението?
— Ще се опитам да ти намеря друг настойник, ето как.
Тя заби нокти в дланите си, ужасена да зададе следващия въпрос, макар да знаеше, че рано или късно ще настъпи време за него.
— А, какво ще се случи… с „Райзън Глори“? — попита, докато разглеждаше върха на ботуша си.
— Ще я продам.
Нещо като ръмжене се изтръгна от гърлото й.
— Неее!
Кейн вдигна глава и погледите им се кръстосаха.
— Съжалявам, Кит. Така ще бъде най-добре.
Тя усети стоманените нотки в гласа му и почувства, как последните крехки връзки, свързващи я с обичния й, познат свят, рухват завинаги. Дори не забеляза, че Кейн излезе от стаята.
Кейн трябваше да се подготви за игра с високи залози в един затворен за посетители салон на ресторант „Астор хаус“, но вместо това, безцелно гледаше през прозореца на спалнята си. Дори поканата за нощно посещение, която бе получил от известна оперна дива, не повдигна настроението му. За това бяха необходими твърде много усилия.
Мислеше си за хлапето с виолетови очи, живеещо под покрива му. Когато й бе казал, че ще продаде плантацията, тя изглеждаше така, сякаш я бе прострелял.
Размишленията му бяха прекъснати от звука на счупено стъкло и писъците на икономката му. Ругаейки, той се втурна надолу.
Банята бе в пълен хаос. Около медната вана бе посипано със счупени стъкла, а по целия под бяха разпръснати дрехи. В мраморната мивка бе разсипана кутия с талк и тънък слой от него покриваше черната орехова ламперия. Само водата във ваната бе чиста и сияеше със светлозлатисти отблясъци, на светлината от газената лампа.
Кит държеше на разстояние мисис Симънс с помощта на огледало. Бе стиснала дръжката му в юмрука си и го размахваше, като сабя. С другата си ръка придържаше кърпата, обгърнала голото й тяло и хищно настъпваше към нещастната икономка, избутвайки я към вратата.
— На никой не давам да ме къпе! Махай се!
— Какво става тук, по дяволите?
Мисис Симънс се втурна към Кейн и се хвана за раменете му.
— Тази мъжкарана се опита да ме убие! Хвърли по мен бутилката с течния сапун и за малко не уцели главата ми! — тя потърка лицето си и изстена. — Чувствам, как започва пристъпа ми на невралгия.
— Идете да си легнете, Едит — нареди Кейн и прикова с поглед Кит. — Аз поемам от тук.
Икономката бе прекалено разстроена, за да протестира срещу нарушаването на благоприличието, като го остави сам с голата му повереница, и забърза надолу по коридора, като мрачно си мърмореше нещо за невралгията и наглите безсрамници.
Зад цялото перчене на Кит, Кейн прозря, че е уплашена. Искаше да се отнесе по-меко с нея, но знаеше, че така няма да й направи услуга. Светът бе опасно място за жените, и двойно по-коварен за малките наивни момичета, които смятаха, че са силни, колкото мъжете. Тя трябваше да се научи да се огъва или щеше да се пречупи, и сега той, можеше да й даде един урок.
Кейн бавно откопча копчетата на маншетите си и започна да навива ръкавите на ризата. Кит мълчаливо наблюдаваше играта на мускулите по загорелите му ръце. Тя отстъпи крачка назад с поглед прикован в тях.
— Какво мислиш да правиш?
— Казах ти, че трябва да се изкъпеш.
Устата й пресъхна. Клепачите на очите й се затвориха от само себе си. Беше достатъчно трудно да гледа Байрън Кейн, когато бе облечена, а сега, само с кърпа увита около тялото й, се почувства толкова уязвима, колкото никога в живота си. Ако не бе скрил револвера й, без колебание, отново би натиснала спусъка.
Облиза устните си.
— Ти… по-добре, спри, веднага!
Неумолимите му очи се впиха в нея.
— Казах ти да се изкъпеш, и сега ще го направиш!
Кит вдигна огледалото направено от черупка на костенурка.
— Не ме приближавай! Когато хвърлих бутилката по мисис Симънс, преднамерено пропуснах! Сега, няма да го сторя!
— Време ти е да пораснеш! — каза много тихо той.
Сърцето й заблъска в гърдите.
— Не се шегувам, янки! Нито крачка повече!
— Ти си на осемнадесет, достатъчно възрастна, за да се държиш като жена, а не като улично хлапе. Едно е да нападаш мен, а съвсем друго — човек, който не ти е направил нищо.