Исмаил Кадаре
Кой доведе Дорунтина
Първа глава
Стреси беше още в леглото, когато му се стори, че някой чука на портата: дан, дан, дан. Притисна лице във възглавницата с надеждата, че няма да чуе отново тропането, но след малко почукването се повтори. Дявол да го вземе, кой ли е захлопал още в тъмни зори — ядоса се той, като отметна завивката. Докато слизаше по стълбите, на портата се почука за трети път и по ритъма на ударите с металната дръжка Стреси вече се досети кой можеше да е. Той отмести железния лост и с един замах отвори вратата. Въпросът „за какъв дявол ме будиш по тъмни зори?“ независимо че не го зададе, се четеше в подпухналите му очи и по израза на лицето му.
— Случи се нещо съвсем неочаквано — побърза да каже помощникът му.
Стреси продължаваше да го гледа въпросително, а в очите му се четеше: я да видим дали това, което се е случило, е толкова важно, че да дойдеш да ме безпокоиш по пощите? Но Стреси знаеше, че при такива случаи помощникът му рядко грешеше и колкото пъти се готвеше да избухне, в последния момент се принуждаваше да се въздържи, защото се убеждаваше, че онзи е имал право. Сега би желал помощникът му наистина да е сгрешил, за да го нахока както трябва.
— Какво се е случило? — попита най-накрая.
Помощникът погледна за миг Стреси в очите, след това пристъпи крачка напред и му докладва:
— Старата господарка на Вранаите и дъщеря й Дорунтина, която тази нощ е пристигнала при крайно загадъчни обстоятелства, са в предсмъртна агония.
— Дорунтина? — възкликна слисан Стреси. — Не е възможно!
Помощникът си пое дъх облекчен — почукването му бе напълно оправдано.
— Не е възможно! — повтори Стреси и потри очи, сякаш да пропъди съня си. Всъщност той и много лошо спа. Никога не беше му се случвало след почти двуседмично отсъствие по служба първата нощ у дома да е толкова тежка. То не бе сън, а истинско мъчение. — Не е възможно! — каза той за трети път. — Тя е омъжена толкова далеч, че не можа да дойде за нито едно от погребенията в семейството им.
— Именно — обади се помощникът. — Вече ви казах, пристигнала е снощи при крайно загадъчни обстоятелства.
— И после?
— Това е, и двете берат душа.
— Чудна работа! Има ли опит за покушение? Някакво престъпление?
Помощникът поклати глава:
— Не вярвам. По-скоро агонията им е в резултат на силно, вълнение.
— Ти видя ли ги?
— Да. И двете говорят почти несвързано: Кой те доведе, дъще? А Дорунтина отговаря: Брат ми Костандин.
— Костандин ли? Но той почина преди три години заедно с останалите братя.
— Точно така отговорила и майка й, както ми разказаха съседките, които бдят край главите им. Но Дорунтина твърдяла, че снощи късно, малко преди полунощ, е пристигнала именно с него.
— Чудна работа! — каза Стреси, а наум ей рече: Ужасно!
Известно време те постояха така мълчаливо един срещу друг, докато Стреси почувствува студ и се сети, че не е облечен.
— Почакай ме — каза той и влезе вътре.
От стаята се зачу сънливият глас на жена му, която питаше: „Какво има, Стреси?“, и неговият отговор, чиито думи не можаха да се разберат. След малко Стреси се появи в униформата си на областен капитан, която го правеше по-висок и още по-слаб.
— Да отидем до Вранаите — каза той.
Част от пътя изминаха мълчешком. Няколко отронени листа от бяла роза, нападали пред една порта, накараха Стреси да си припомни нещо от съня, който за учудване бе успял да сънува през тази тягостна нощ.
Наистина случката е необикновена — наруши мълчанието Стреси.
— Почти невероятна — отвърна помощникът му.
— Да си призная, отначало като че ли не ти повярвах.
— Предполагам. То наистина не е за вярване. Това действително е загадка.
Дори нещо повече — обади се Стреси. — Колкото повече размисляш, толкова по-необяснима ти се струва тази загадка.
— Най-важното е да се изясни как е успяла да дойде Дорунтина — отвърна помощникът.
— Наистина как?
— Това е ключът на загадката, по какъв начин или по-право с кого е дошла Дорунтина.
— С кого? — повтори Стреси. — По какъв начин… Ясно е, че тя не казва истината.
— Три пъти я попитах как е дошла, но тя не ми даде никакво обяснение. Явно, че нещо скрива.
— Знаела ли е, че Костандин и останалите й брата са починали? — запита Стреси.
— Смятам, че не.
— Може и да не е знаела — каза Стреси. — Тя е омъжена толкова далеч и от деня на сватбата нито веднъж не е идвала в бащиния си дом. Доколкото ми е известно, сега идва за първи път.
— Фактът, че не дойде за погребението на нито един от братята си, говори, че не е знаела за ужасното нещастие — отвърна помощникът. — Старата стопанка често се оплакваше, че дъщеря й е омъжена толкова далеч, та не може в тези тежки дни да бъде край нея.