Стреси внимателно го слушаше, но на помощника му се струваше, че от време на време мисълта на началника му се пренасяше някъде другаде.
— Ами тук? — попита Стреси най-после. — За какво се говори?
Помощникът го погледна въпросително.
— Тук — повтори Стреси, — искам да кажа не в архивите, а какво се говори за това наоколо, сред хората?
Помощникът му разпери ръце:
— Съвсем обяснимо е всички да говорят за събитието.
— Съвсем обяснимо е — повтори Стреси. — Естествено и не би могло да бъде иначе — добави след малко.
Стреси затвори чекмеджето си, наметна пелерината и след като му пожела лека нощ, излезе.
Пътят му за дома минаваше край двуетажни къщи с красиви огради и порти, които никнеха като гъби, откакто селището, някога малко и спокойно като всички останали наоколо, стана център на областта. Чардаците, където хората по навик седяха лете след вечеря, сега бяха празни и само тук-таме се виждаше по някой и друг обикновен или люлеещ се стол, навярно оставен с надеждата, че може да се върне някой от топлите дни, преди да настъпи зимата.
Но докато чардаците бяха пусти, то край портите и оградите се виждаха девойки и по някой младеж сред тях да шушукат. Като минаваше, Стреси чувствуваше как прекъсваха шепненето и го проследяваха с любопитни очи. Случката от нощта срещу 11 октомври бе разпалила въображението на всички, особено на девойките и младите невести. На Стреси му мина през ум, че навярно всяка от тях тайно мечтаеше някой да измине такъв дълъг път през континента за нея, независимо от това какъв щеше да й бъде — брат или далечен сродник, човек или призрак.
— Е? — попита жена му още с влизането. — Открихте ли най-сетне с кого е дошла?
Докато сваляше пелерината си, Стреси я погледна крадешком, за да отгатне дали нямаше нотка на ирония в думите й. Висока и светлокоса, тя го гледаше полуусмихната, а той си помисли, макар да ценеше жена си, че изобщо не може да си я представи възседнала с него кон и притиснала се о гърба му. А Дорунтина сякаш бе родена за такова препускане, с разпилените си коси, плътно притисната към мъжкия гръб.
— Нищо — отвърна той кратко.
— Изглеждаш уморен.
— Уморен съм. Къде са децата?
— Играят горе. Да сложа ли вечерята?
Той потвърди с глава и се отпусна отмалял на застлания с козяк стол. В голямото огнище няколко плахи пламъка се мъчеха да обхванат двата дъбови пъна, без да могат да ги запалят. Стреси следеше с очи движенията на жена си.
— Сякаш не ти стига другата работа, та сега и с издирването на този негодник да се занимаваш — каза тя сред тракането на съдовете. И макар да не спомена името на Дорунтина, в гласа й се долавяше враждебността към нея.
— Какво да се прави — отвърна Стреси.
Тракането на съдовете стана още по-припряно.
— В края на краищата защо трябва да се отдава такова значение с кого се е върнала у дома си една никаквица? — отново заговори съпругата му. Този път част от упрека се отправяше и към него.
— Защо да е никаквица? — попита той спокойно.
— На тебе не ти ли се струва така? Каква е тази жена, която цели три години, потънала в личното си щастие, не се и сети за майка си, върху чиято глава се струпа такова нечувано нещастие?
Стреси слушаше с наведена глава.
— Може би не е знаела.
— Ах, не била знаела. А как изведнъж се сети след три години?
Стреси повдигна рамене. Почувствува, че у жена му пак заговори старата й неприязън към Дорунтина. Тя на няколко пъти я бе проявявала, дори веднъж това стана повод да се скарат, и то два-три дни след сватбата на Дорунтина. „Защо стоиш така като втрещен — го беше подхванала. — Толкова ли много сте потресени от заминаването й?“ За пръв път му правеше подобна сцена на ревност.
— Да остави клетата си майка след такова ужасно нещастие — продължи тя — и изведнъж да се сети да дойде, колкото да отрови последните й дни. Това наистина е нечувано! Такава жестока съдба!
— Така е — отвърна Стреси. — Страшна самота…
— Не самота, а ад, кажи по-добре. Да си отидат една след друга снахите й, повечето с пеленачета на ръце, и да се превърне къщата й в пустош. В края на краищата снахите, колкото и да й са чужди и независимо че не постъпиха добре, като оставиха свекърва си в най-голямата беда, не можеш да ги упрекнеш, след като единствената й дъщеря не помисли за старицата.
Стреси бе забил поглед в медния свещник, който поразително приличаше на онзи, дето го видя през онова незабравимо утро в стаята на Дорунтина и майка й. Мислеше си как хората най-различно ще погледнат на тази случка в зависимост от общественото си положение, от собствената си съдба, от сполуките или неуспехите в живота и брака, от личното си благополучие, щастие или нещастие, с оглед на други важни събития или на най-интимни мотиви, които понякога хората скриват и от самите себе си. Всичко това щеше да даде един цялостен облик на събитието, изразяващ тяхната преценка за чуждата драма, а всъщност нямаше да е нищо друго освен израз на собствената им драма.