На сутринта пристигна куриер от канцеларията на княза, който донесе и писмо до Стреси. В него се потвърждаваше, че князът е уведомен за случката срещу 11 октомври и нарежда да се направи всичко възможно и час по-скоро да се изясни истината, за да не се създават бъркотии, погрешни тълкувания и смут сред народа, както писа и самият Стреси.
Канцеларията настояваше Стреси незабавно да ги уведоми, след като въпросът бъде изяснен.
Хъм, рече си той, когато повторно прочете краткото разпореждане. „Въпросът бъде изяснен…“ Празни приказки. Я ела се постави на моето място.
Стреси бе спал лошо, а на сутринта продължиха дрязгите с жена му, явно породени от това, че с нищо не й противоречеше, когато тя нападаше Дорунтина, но и не участвуваше разпалено, когато тя я осъждаше. Стреси бе забелязал, че подобни сблъсъци, които уж бяха сдържани, за да не се стигне до кавги, всъщност биваха много по-неприятни от откритите разправии, след които винаги настъпваше помирение. А подобна неприязън нямаше как да завърши с помирение, тъй като дни наред тя търсеше повод да я излее и понеже поводът обикновено биваше съвсем ненавременен и неуместен, раздразнението и разправиите бяха много по-досадни от обикновените караници.
Стреси още държеше писмото от канцеларията на княза, когато помощникът му влезе и каза, че пазачът на гробището дошъл и искал да му съобщи нещо.
— Пазачът на гробището ли? — изненада се Стреси и погледна с упрек помощника си, сякаш искаше да му каже: „Още ли се мъчиш да ме убедиш, че някой се е вдигнал от гроба?“ Но в този момент през полуотворената врата подаде глава току-що пристигналият. — Нека влезе — отвърна Стреси сдържано.
Пазачът пристъпи и почтително се поклони.
— Е? — попита Стреси, като видя как онзи застана отпреде му, без да помръдне.
Пазачът преглътна.
— Аз съм пазачът на гробището при църквата, господин Стреси, и исках да ви кажа, че…
— Плочата на гроба се е разместила — прекъсна го Стреси. — Зная.
Пазачът, съвсем объркан, сведе очи.
— Аз, аз — прошепна — исках да кажа нещо…
— Ако става дума за разместването на плочата, това го зная — отново го прекъсна Стреси, без да скрива раздразнението си. — Ако имаш да кажеш нещо, слушам те.
Стреси очакваше пазачът да отговори: „Не, нямам друго какво да кажа“ и сведе глава над масата, но за голяма своя изненада не чу нищо подобно.
— Аз исках да кажа нещо друго.
Стреси повдигна глава и строго го изгледа, сякаш да му припомни, че тук не е място, където могат да се правят шеги.
— А, имаш да кажеш нещо друго? — отвърна той с известно недоверие, примесено с ирония. — Я да чуем!
Пазачът, смутен от недружелюбното посрещане, видя как Стреси отмести преписките, като че ли искаше да му каже: ето, сега напълно ме откъсна от работата, доволен ли си? Да видим какви измишльотини ще издрънкаш.
— Ние сме прости хора, господин Стреси — рече той с несигурен глас. — Може би и не се чуваме какво приказваме, извинете ме, но аз си помислих, че кой знае, може пък да…
На Стреси изведнъж му дожаля за него.
— Говори, слушам те — обърна се той с мек глас, а наум си каза: Какво ми става? Каква вина има човекът, че целият настръхвам, като чуя за тази история?
— Слушам те — повтори той. — Кажи какво има? Пазачът, малко облекчен, пое дълбоко дъх.
— Всички говорят, че се е вдигнал от гроба един от синовете на Госпожа Майката — рече той, без да сваля очи от Стреси. — Вие по-добре от мене знаете тази история. Дори започнаха да идват в гробището, за да видят да не са се отместили и други плочи, но това няма нищо общо с онова, дето искам да ви кажа.
— Продължавай — насърчи го Стреси.
— Една неделя, не миналата, а две седмици преди пея, Госпожа Майката дойде, както си му е редът, да запали по една свещ на гробовете на синовете си.
— Преди три седмици ли? — прекъсна го Стреси.
— Да. Тя запали по една свещ, а и а гроба на Костандин запали две свещи. Случайно минавах край нея и я чух какво каза на гроба му.