Выбрать главу

Пазачът спря за малко, без да сваля очи от Стреси. Значи преди три седмици — повтори наум капитанът. Приблизително преди месец — продължи несъзнателно да размисля той.

— Чувал съм много оплаквания на майки, а и нейните нареждания за покойните й синове, по никога така не са ми настръхвали косите, както него ден.

Стреси подпря с ръка брадата си и съсредоточено заслуша думите на пазача.

— Това не беше нито нареждане, нито оплакване продължи той. — Повече приличаше на проклятие.

— На проклятие!

Пазачът отново си пое дъх, без да скрива задоволството си, че най-после бе успял да привлече вниманието на капитана.

— Да, господине, проклятие, и то страшно.

— Но разкажи какво точно каза тя! — рече Стреси с известно нетърпение.

— Трудно ми е да ви предам точно думите й, защото, когато я чух, останах потресен, но смисълът горе-долу бе този: „Костандине, къде остана думата, която ми даде, че ще довеждаш Дорунтина колкото пъти поискам и имам нужда от нея?“ Вярвам, че знаете, господин Стреси, тъй като това не е тайна, че Костандин се бе заклел пред майка си да…

— Зная, зная — прекъсна го Стреси, — продължавай нататък.

— Та тя занарежда: „Сега, когато останах сам-сама като кукувица и няма никой край мене, ти, дето по-тъпка клетвата, дано и в гроба покой да не намериш!“ Ето такива бяха горе-долу думите й.

През цялото време, докато говореше, пазачът наблюдаваше Стреси и накрая, когато очакваше да го види изумен от страшния разказ, забеляза, че очите на капитана гледаха зареяни нанякъде, явно мисълта му бе съвсем на друго място. Пазачът отново изгуби своята увереност.

— Реших да дойда да го кажа, защото може да ви влезе в работа — рече той. — Смятам, че не съм сбъркал.

— Ни най-малко — побърза да го увери Стреси. — Напротив, много добре си направил. Благодаря ти.

Пазачът се поклони и когато си тръгна, отново го погледна, за да се убеди дали добре бе сторил, или напразно беше блъскал път дотук.

Стреси остана така със зареян поглед. След малко усети нечие присъствие в стаята, извърна глава, но като видя, че е помощникът му, продължи да размисля. Как можахме да направим такава глупост, си казваше той. Да не вземем да поговорим с майката. И двата пъти разговарях само с Дорунтина, а с нея нито веднъж. Как си обяснява старата случилото се? Наистина това бе непростима грешка от негова страна.

Стреси повдигна глава. Помощникът стоеше на крак.

— Голяма глупост направихме — обърна се той към него.

— Във връзка с гроба ли? Наистина на мене ми мина веднъж през ум, но…

— Какви ги дрънкаш? — прекъсна го Стреси. — Това няма нищо общо с гроба и с всичките тези измишльотини за призраци. Докато пазачът разказваше за проклятието на старицата, аз си мислех — наистина защо не разговаряхме пито веднъж с нея? Как допуснахме това?

— Действително — отвърна с виновен глас помощникът. — Прав сте.

Стреси изведнъж стана.

— Да отидем веднага при нея — рече той. — Да се помъчим да поправим грешката.

Те веднага се озоваха на пътя. Помощникът едва успяваше да се изравни със Стреси.

— Не е работата само в клетвите — продължаваше да говори той. — Трябва да се чуе всичко, което старицата, мисли за случката. Майката може да хвърли известна светлина върху тази загадка.

— Имате право — потвърждаваше помощникът сред зачестеното си дишане, което така разпокъсваше думите му, че се чуваха откъслечно сред мъглата и вятъра. — Докато четох писмата й, на мене ми хрумна нещо… Те подсказват някои неща… но това ще ви кажа по-късно… Още не съм сигурен… освен това те се отнасят до нещо твърде странно…

— Така ли?

— Да… но сега-засега няма да ви кажа повече… Ще прелистя още веднъж всичките писма, които е разменяла… след това ще ви кажа какво мисля…

— Засега най-важното е да поговорим с майката — рече Стреси.

— Да, да, напълно сте прав.

— Дори изхождайки само от проклятието, за което разказа пазачът — продължи Стреси. — Не вярвам да си го е измислил.

— Изключено. Познавам го добре, честен човек.

— Именно, изхождайки от проклятието на майката, още когато Дорунтина отвън е извикала: „Мамо, отвори, дойдох с Костандин“ (ако тя наистина й е казала така), вероятността старата да й е повярвала е още по-голяма, като имаме предвид проклятието й. Разбираш ли ме?

— Да, да.

— Само че тук има и нещо друго — продължи Стреси, без да забавя крачките си. — Дали майката се е зарадвала, когато е разбрала, че синът й се е вслушал в думите й и се е вдигнал от гроба, или е съжалявала, че е обезпокоила мъртвия? А може би не е нито едното, нито другото, а нещо още по-смътно и объркано.