— Ние може денонощно да си блъскаме главите, за да обясним случилото се, а в това време оплаквачките си вършат своята работа — обърна се той към помощника си.
— Така е. Те дори не се и съмняват въз вдигането на мъртвия от гроба.
— Пред очите ни се ражда една легенда — рече Стреси и повдигна изпълнените с подчертани думи листа. — Погледни! До завчера оплакванията им все още бяха най-обикновени, докато от снощи и особено днес те напълно започнаха да придобиват формата на истинска легенда.
Помощникът гледа известно време изписаните листове, подчертаните места и кратките бележки встрани. Тук-таме ръката на Стреси бе сложила въпросителни и удивителни.
— Въпреки всичко и от нарежданията на оплаквачките може да излезе нещо — добави той с едва забележима усмивка.
— Разбира се — отвърна помощникът.
Междувременно продължаваха да прииждат за погребението познати и непознати от всички краища на княжеството. Пристигнаха стари приятели на семейството, многобройните им родственици, различни благородници и други официални лица, членове на княжеското семейство и представители на духовенството. Дойдоха също така и много благородници, близки или далечни познати от съседните графства и княжества. Граф Топиа, старият приятел на Госпожа Майката, поради невъзможността си да дойде лично (било по здравословни причини или заради охладняването на отношенията му с нашия княз, не се знаеше със сигурност) бе изпратил един от синовете си.
Погребението, така както бе уточнено, стана в неделя преди обед. Безкрайното шествие, което пътят не можеше да побере, едва се придвижваше към църквата. По-голямата част от изпращачите на покойните бяха принудени да прескачат канавките и да крачат по полето и пущинаците. Повечето от тях бяха присъствували на сватбата на Дорунтина и тъжните звуци на камбаната изведнъж ги накараха да си спомнят за това. По същия този път минаха и тогава, биеше същата камбана, но съвсем другояче. Почти същите хора, които днес изпращаха покойните, бяха сред сватбарите и както сега много от тях не ги побираше пътят, та прескачаха канавките и вървяха по полето.
Между сватбата на Дорунтина и погребението й имаше и друго покъртително събитие — смъртта на деветимата й братя, но за него хората вече смътно си спомняха. Ужасът бе продължил цели две седмици. Веригата на това нечувано нещастие сякаш нямаше край. Жаждата на смъртта като че ли не можеше да се утоли, докато не угаси напълно огнището на Вранаите. Отначало донесоха двама от братята, загинали на бойното поле. Два смъртни случая в един и същи ден. Тогава на хората им се стори, че съдбата се показва безмилостна спрямо Вранаите и никой не можеше да предположи какво ще донесе следващият ден, и никой не можеше да допусне, че на следващата вечер ще докарат още двама ранени и че само след три дни и те ще издъхнат. Раните им не бяха тежки, а на близките им се сториха още по-леки в сравнение със смъртоносните рани на двамата убити. Но когато на третата сутрин издъхнаха и потъналата в траур къща бе споходена и от това ново нещастие, скръбта стана още по-голяма от предишната и прерасна в изгаряща болка, пълна с угризения на съвестта и разкаяние за проявеното нехайство спрямо двамата ранени, за изоставянето им поради тежката загуба на другите двама преди тях (всъщност никой не беше ги изоставил, само така им се струваше на Вранаите, защото ги загубиха). Всички вкъщи като че ли обезумяха от мъка — старата майка, останалите братя, току-що овдовелите невести. Спомняха си за раните на починалите, които сега им се струваха тежки, споменаваха за грижите, които е трябвало да положат, и ги глождеха угризения, че не са направили нищо, чувствуваха се безкрайно виновни. Загубата на ранените братя ги наскърбяваше още повече, защото им се струваше, че животът им е бил в техни ръце и те просто са оставили смъртта да ги грабне пред очите им. И само след няколко дни, когато смъртта с тежки крачки отново се върна в дома им, за да отнеме и останалите петима братя, старата майка и невестите бяха напълно съкрушени. Хората казваха, че дори бог не праща два пъти гръм на едно и също място, затова злото, което сполетя къщата на Вранаите, им се струваше нечувано. Едва тогава се разбра, че албанците са воювали със заразена от чума войска и участта на ранените и повечето от онези, които се бяха завърнали живи след битката, щеше да бъде една и; съща със съдбата на загиналите в боя.
След три седмици големият дом на Вранаите, някога изпълнен с радостна глъч, занемя и се превърна в пустош. Само Дорунтина, напуснала неотдавна бащината къща, не знаеше нищо за ужасното нещастие.