Църковната камбана продължаваше да бие на умряло, но сред погребалното шествие бе трудно да се намери дори и един от най-тесния приятелски кръг на семейството, който да си спомня с точност за погребението на деветимата братя. Тогава всичко бе станало като в някакъв кошмарен сън, като в среднощна тъма, тъй като изнасянето на ковчезите от къщата на Вранаите продължи девет дни. Дори повечето от хората не можеха да си спомнят кой след кого бе умрял и сигурно след известно време щеше да е трудно да се каже кои от братята бяха загинали на бойното поле, кои умрели от чумата и кои едновременно от раните и болестта. А сватбата на Дорунтина беше нещо; което се помнеше от всички с най-големи подробности. Тя бе от онзи род събития, които можеха с течение на времето да се разкрасяват не затова, че са незабравими, а защото имат обаятелната сила да привличат спомена за всичко добро, което е съществувало или се е смятало, че го е имало преди, а сега вече не се среща. Освен това тя бе първата сватба на тукашна девойка, задимена толкова далеч. Още от незапомнени времена разстоянието, на което се омъжваше девойка, бе нещо, което вълнуваше твърде много мислите на хората. Имаше различни мнения, за и против, тревоги, несъгласия, разправии, драми. Всичко това произтичаше от далечните разстояния и различията в родовете, макар че те често бяха доста сходни по нрави. Имаше привърженици на идеята сватбите да стават в рамките на селището, дори и в рода, които бяха готови да жертвуват всичко, за да не се променя този стар обичай, а други пък бяха готови да се жертвуват точно за обратното — да задомят девойките колкото се може по-надалеч. Привържениците на двете идеи дълго бяха воювали помежду си, докато женитбите надалеч постепенно започнаха да надделяват. Отначало разстоянието през две, през четири, през седем планини плашеше, докато накрая дойде невероятно далечното задомяване на Дорунтина, което стигаше почти до половината континент.
Траурното шествие бавно се движеше към църквата, както някога керванът на сватбарите, и бе съвсем обяснимо хората да шушукат, да говорят и отново да си спомнят за историята със сватосването на Дорунтина, за колебанията на майката и братята, които не бяха съгласни с тази женитба, за настояванията на Костандин и клетвата му, че щом майка им поиска, ще довежда сестра си. Що се отнасяше до Дорунтина дали бе съгласна, или не, никой нищо не знаеше. Спомняха се я на коня, по-красива от когато и да било, сред братята си и сватовете, разплакана като всяка булка, с премрежения си поглед тя по-скоро принадлежеше на необятния хоризонт, отколкото да беше сред тях.
Всичко това си припомняха сега, когато траурното шествие вървеше по същия път, по който някога бе тръгнал сватбарският керван. И както кристален, сервиз, поставен върху черно кадифе, разпръсква още по-красиви отблясъци, така и днес на фона на траура сватбата на Дорунтина им се струваше много по-хубава. На хората им бе трудно да мислят за едното без другото, още повече че според тях Дорунтина беше също толкова красива в ковчега, както и някога на булченския кон. Красива, но за какво й е, въздишаха те. Повече никой няма да се радва на тази хубост освен черната земя.
Други, с по-тихи гласове от първите, говореха за нейното загадъчно пристигане, като повтаряха онова, което бяха чули от някои. Казват, че Стреси се занимавал с разкриването на тази мистерия — обаждаше се един. Князът лично го натоварил с това — намесваше се друг. Няма никаква мистерия, слушайте мене — прекъсваше го трети. Тя дойде, за да затвори обръча на смъртта — това е всичко. Но как, по какъв начин е дошла? Това никога няма да се разбере. Казват, че един от братята й се вдигнал от гроба, за да я доведе. Така чух и аз, наистина да настръхнеш от ужас. А други говорят, че… Зная, зная, и аз го чух, но по-добре да оставим това настрана, грехота е да се говори така, особено днес, на погребението. Имаш право.
И хората прекъсваха разговора си с едно негласно споразумение, че след няколко дни или може би още утре, след като погребат мъртвите, когато всички се поуспокоят, отново ще заговорят за това, навярно още по-уверено и много по-свободно.
Наистина стана точно така. Непосредствено след погребението, когато привидно като че ли бе сложен край на тази история, плъзнаха такива невероятни слухове, каквито рядко се помнеше да са се пускали някога. Те се пръснаха и из околните селища, оттам се пренесоха още по-далеч и стигнаха до най-отдалечените кътчета на княжеството, след това преминаха границите му и започнаха да се разпръскват и в съседните графства и княжества. Изглежда, многобройните тъжачи, които присъствуваха на погребението, връщайки се по домовете си, носеха със себе си и част от онова, което бяха чули, за да го разнесат по-късно из цялата страна.