От уста на уста и от човек на човек към тези приказки, разбира се, се прибавяха и много от хорските тревоги, от онези техни болки, които нямаха смелост да изразят открито, а чакаха удобен случай, за да ги, кажат по заобиколен начин. И колкото по-далеч отиваха, толкова по-невероятни ставаха, променяха дори и формата си като някой странствуващ облак, но съдържанието им си оставаше почти същото: един мъртвец се вдигнал от гроба, за да изпълни клетвата пред майка си, че ще довежда задомената надалеч: сестра винаги когато тя има нужда от нея.
Не бе изминала и седмица от погребението на Дорунтина и майка й, когато съобщиха на Стреси незабавно да се яви в манастира „Трите кръста“, където го очаквал архиепископът на княжеството, пристигнал специално по много важна работа.
По много важна работа — повтори: си няколко пъти наум Стреси, докато яздеше по пътя, който минаваше през полето. Каква ли работа можеше да има архиепископът с него? Той много рядко напускаше седалището си и освен това, ако имаше някаква работа, свързана със Стреси, можеше да се обърне към висшестоящите му началници или да го повика при себе си в престолния град на княжеството, вместо да блъска този дълъг път до манастира „Трите кръста“: Може би е някакво недоразумение — помисли си Стреси, — нещо са объркали чиновниците или куриерите. В края на: краищата не си струваше да се тревожи предварително.
Над широкото, сковано от късната есен поле духаше студен вятър. В далечината копите сено, от двете страни на пътя, ставаха все по-малки, сякаш: се отдръпваха мрачни назад. Стреси повдигна яката на пелерината си. Ами ако става дума за случката с Дорунтина? — помисли си той и веднага си каза: Глупости. Какво общо може да има архиепископът с това? Малко ли му е другата работа в престолния град, особено сега, когато така са се изострили отношенията между римската и византийската църква в албанските княжества? Преди няколко години, когато, кажи-речи, бяха определени зоните на влияние между католическата и източноправославната църква и тяхното княжество остана под византийската църква, Стреси помисли, че най-сетне се слага край на тези безконечни разправии. Но, изглежда, не беше така. Двете църкви отново подеха борба за надмощие в отделните албански графства и княжества. От постоянните съобщения, които идваха от странноприемниците и изходните пунктове, се виждаше, че в последно време отново се бяха раздвижили католическите мисионери из княжествата. Навярно по тази работа бе дошъл и архиепископът, въпреки че тя нямаше нищо общо със Стреси. Той не беше консул, който издава разрешения за пътуване. Не — помисли си Стреси, — това няма никаква връзка с мене. Трябва да е за нещо друго.
В края на краищата защо напразно да си блъска главата? Ще отиде и ще разбере за какво става дума. Не си струваше предварително да се безпокои. Може би работата бе съвсем проста — архиепископът навярно е дошъл за друго, да речем за някаква проверка на място, и по този повод може да е възникнало нещо, за което да търси намесата на Стреси. Например разпространяването на магии, проблем, с който много често се сблъскваше църквата. Да, да, сигурно е нещо такова — си каза той и се улови, че мислите му несъзнателно се въртяха все около това „за какво ли можеше да го вика“. Магиите, ами вдигането на мъртъвци от гроба? Само крачка делеше едното от другото… О, не — едва не извика той, — само с Дорунтина не може да има никаква връзка архиепископът — и пришпори коня, за да побърза.
Наистина бе студено. Отдясно се показаха за миг къщите на селище, след което не се виждаше вече нищо друго освен копите сено, които непрекъснато потъваха в далечината.
До манастира „Трите кръста“ имаше още доста път. През цялото време Стреси продължи да мисли пак за предположенията си, само че в обратен ред. На няколко пъти си каза: измислици, глупости, не е възможно, и въпреки че вземаше окончателно решение да си избие това от главата, и през останалата част от пътя до манастира не можа да мисли за нищо друго, освен за причината, поради която навярно го викаше архиепископът.
Стреси за пръв път виждаше архиепископа отблизо. Този път не в тържествените му одежди, както го бе видял в голямата църква в престолнината на княжеството, и сега той му се стори кротък и слаб, с толкова тънка и бледа кожа, че с малко повече усилие човек би отгатнал какво вълнува това почти прозрачно лице. Но щом архиепископът заговори, първоначалното впечатление у Стреси веднага изчезна. Гласът му нямаше нищо общо с тялото и лицето и повече отговаряше на тържествените му одежди, на митрата и тамянника му, които сега не носеше, но навярно не би ги свалил, ако не можеше да ги замени с този изненадващо силен глас.