— Горите на Бохемия, където е задомена, са твърде далеч — обади се Стреси. — Най-малко две седмици път оттук, ако не и повече.
— Ако не и повече — повтори помощникът. — Това е, кажи-речи, в сърцето на Европа.
По пътя Стреси отново видя листенца от бяла роза, като че ли някаква невидима ръка ги бе пръснала през палата.
— Както и да е, тя е дошла с някого — каза Стреси.
— Но с кого? Естествено, че и ние като майка й не можем да повярваме в това, което разправя Дорунтина — че е дошла с мъртвия.
— Но защо ще крие човека, който я е довел?
— Не мога да си го обясня. Твърде е объркано.
Те повървяха известно време, без да разговарят. Във въздуха се чувствуваше есенният студ. Няколко гарвана прелетяха ниско, грачейки. Стреси ги проследи с очи.
— Ще вали — обади се Стреси. — Гарваните грачат така, когато перушината им настръхва от приближаването на дъжда.
Помощникът погледна нататък, но нищо не отговори.
— Преди малко ти спомена за вълнението, което навярно е причинило агонията и на двете — каза Стреси.
— Да, ударът ще да е бил голям. — Той смекчи думата „ужасен“, тъй като началникът вече му бе правил забележка, че употребява тази дума където трябва и не трябва. — След като няма и не може да има следи от нанесени телесни повреди, както и сам ще видите, ясно е, че агонията и на двете е причинена от силно вълнение.
— Смяташ, че майката изведнъж е разкрила ужасната истина?
Помощникът сведе очи. Употребява думите както си иска — помисли си веднага той, а на другите ги засича още в гърлото, преди да са ги произнесли.
— Не зная дали точно майката — отвърна той. — По-склонен съм вярвам, че и двете едновременно са разкрили по една ужасна истина, както вие се изразихте.
Като продължаваха да разменят мисли за удара, който майката и дъщерята взаимно си бяха нанесли една на друга (повлияни от ежедневната си работа, Стреси и помощникът му несъзнателно използваха все повече думи, които се приближаваха до стила на едно следствие), те приблизително възстановиха сцената, която навярно се бе разиграла в полунощ. На портата на Вранаите се почуква в един необикновен час и на въпроса на старата стопанка „Кой е?“ Отвън е последвал отговорът: „Аз съм, Дорунтина.“ Като посяга да отвори вратата, слисана от изненада, старицата не може да повярва, че чува гласа на своята дъщеря и за да разсее съмненията си, я пита: „Но кой те доведе?“ Защото от три години тя чака дъщеря си да дойде, за да бъде край нея в тези тежки дни, а тя все не идва и не идва. Отвън Дорунтина й отговаря: „Доведе ме брат ми Костандин.“ При тези думи старата получава първия удар. Възможно е, въпреки вълнението си, да е намерила сили да каже на дъщеря си: „Какво приказваш, Костандин заедно с братята ти вече три години гние в земята.“ Сега идва ред Дорунтина да се развълнува. Ако тя наистина е смятала, че я е довел Костандин, ударът за нея е двоен: от една страна, научава, че Костандин и братята й са мъртви, а от друга, разбира, че е пътувала с някакъв призрак. Междувременно майката намира сили колкото да отвори портата с последната надежда, че не е чула добре думите на дъщеря си или просто ушите я лъжат, или че в края на краищата жената, която е почукала на вратите, не е Дорунтина. Същата надежда навярно таи и Дорунтина отвън. Но портите се отварят, те повтарят една след друга пак същите думи, потресени от ужас, и вълнението поразява смъртоносно и двете.
— И въпреки всичко това е само едно предположение — каза Стреси.
— Съгласен съм — отвърна помощникът, — но фактът, че и двете берат душа, показва, че нещо се е случило между тях.
Нещо се е случило — повтори бавно Стреси. — Естествено, че нещо се е случило, но иди го разбери. Един ужасяващ разказ от страна на дъщерята, едно не по-малко потресаващо откритие за майката… или…
— Ето я къщата на Вранаите — прекъсна го помощникът, — може би все нещо ще научим.
Голямата мрачна къща се виждаше в края на равнината още отдалеч. Влажната земя бе покрита с жълти листа. Този дом, някога един от най-големите и най-знатните в княжеството, сега още отдалеч навяваше пустош и злокоба. Повече от прозорците на горния кат бяха затворени, увисналата на места стряха с изскочили напред вече стари, разкривени греди, покрити с плесен, придаваха на къщата още по-печален вид.
Стреси си спомни погребението на деветимата братя Вранай преди три години. Нещастията връхлетяха над този дом едно; след друго и всяко бе по-нечувано от предшествуващото и само при спомена за тях човек можеше да подлудее — само за седмица от една къща бяха изнесени девет ковчега на млади мъже. Такава участ не помнеше нито едно поколение. И всичко това се случи месец след сватбата на Дорунтина — единствената дъщеря, в семейството. Неочаквано княжеството бе нападнато от нормански орди и деветимата братя тръгнаха на война. Често се случваше по неколцина мъже от семейство да участвуват и в по-големи и по-кървави битки, но никога не беше се случвало да загинат дори и половината. Този път вражеската войска бе съвсем друга. Това бяха заразени от чума орди, така че онези, които бяха влезли в бой с тях, и победители, и победени, всички измряха, някои по време на боя, а други след битката. Много домове се зачерниха, изгубиха по двама, трима, а някои и по четирима души, но с девет мъртъвци бе само къщата на Вранаите. По-голямо нещастие от това не се помнеше. За погребението им дойдоха всички графове и барони от княжеството, дойде и сам князът, както и много други благородници от съседните княжества.