Четвърта глава
На следващия ден след завръщането си от манастира Стреси отново се залови с изясняване на тайната около случая с Дорунтина. Съчини нова, много по-подробна от първата заповед, в която не само се даваха указания как да се разпознават на място всички съмнителни лица, но се обещаваше и възнаграждение за онзи, който спомогне за залавянето на измамника или даде някакви сведения за него. Наред с това Стреси заповяда на помощника си да издири кои хора са отсъствували от селището от края на септември до 11 октомври и без да вдига много шум, да провери какво е правил през това време всеки от тях. После определи един от своите хора, който незабавно да се приготви за път чак до Бохемия, за да изясни на място случая с изчезването на Дорунтина от дома на съпруга й.
Подчиненият му още не бе тръгнал за Бохемия, когато от канцеларията на княза пристигна втора заповед, още по-строга от първата, в която се настояваше въпросът да се изясни в най-кратък срок. Стреси веднага разбра, че архиепископът бе направил необходимите постъпки и пред княза, а той, от своя страна, като знаеше неохотата на служителите си да изпълняват заповедите на Църквата, бе сметнал за необходимо отново да се намеси. В разпореждането се подчертаваше, че усложненото политическо положение в последно време и по-специално изострянето на отношенията с Византия изискват благоразумие и разбиране от страна на всички подчинени на княза.
Междувременно архиепископът продължаваше да стои в манастира „Трите кръста“. Какво толкова има, че е заседнал там и не помръдва — мислеше си от време на време Стреси. Сигурно слухти тази стара лисица.
От ден на ден Стреси ставаше все по-нервен. Помощникът му привършваше с архива. Очите му бяха подпухнали от четене и непрекъснато стоеше замислен. „Ти май много задълба — шегуваше се понякога Стреси през дните на така напрегнатата работа. — Кой знае какво ще изкараш от този архив!“ А онзи, вместо да се усмихне, го гледаше някак озадачено, сякаш искаше да каже: „Ти смяташ, че може да си правиш шеги, но аз ще изнеса такива неща, че ще останеш със зяпнала уста.“
Понякога, когато се приближаваше до прозореца, за да отпочинат очите му, загледан в безкрайното поле, Стреси си мислеше, че може би цялата тази история е съвсем различна от техните предположения и навярно мистериозното пътуване с непознатия конник не е нищо друго освен плод на Дорунтинината фантазия. В края на краищата никой не е видял конника, дори и майката, която е отворила вратата и която е единственият свидетел, не потвърди подобно нещо. О, господи, възможно е всичко това да е просто измислица — си казваше той. Може Дорунтина по някакъв начин да е научила за нещастието, сполетяло родния й дом, и така, полуобезумяла от покруса, да е тръгнала на път. Възможно е в това състояние дълго да е пътувала, с месеци, дори година, а на нея да й се е сторило като една нощ. Иначе няма как да се обяснят онези бягащи по небето звезди, за които тя разправяше. После, от един човек, на когото десет дни път, колкото беше най-малко разстоянието от Бохемия, му са се сторили като една нощ, можеш да очакваш и сто дни да му се сторят също толкова. И изобщо от един човек в такова състояние, в каквото е била тя, можеш да очакваш всякакви фантазии.