Стреси се мъчеше да си припомни лицето на Дорунтина, както го видя последния път, за да открие в него признаците на умопомрачение, но това изобщо не му се отдаваше. Лицето й винаги се изплъзваше от представите му. Тогава той се мъчеше да откъсне мислите си от това последно предположение, защото чувствуваше, че то убива у него всякакво желание да продължи разследването. Още малко — казваше си, — още малко, само да се върне пратеникът от Бохемия и това ще се изясни.
Не бяха минали и два дни от заминаването на пратеника в Бохемия, когато съобщиха на Стреси, че оттам току-що са пристигнали хора от семейството на Дорунтининия съпруг. Отначало казаха, че пристигнал лично мъжът й, но после се разбра, че това са двама негови първи братовчеди.
След като изпрати куриер да върне човека, тръгнал за Бохемия, Стреси веднага отиде да се срещне с гостите, които бяха отседнали в странноприемницата на кръстопътя.
Двамата чуждестранци бяха млади мъже, които толкова много си приличаха, че човек можеше да ги помисли за близнаци. Когато пристигна Стреси, те не бяха успели да се измият и преоблекат и все още се чувствуваха уморени от дългия път. Погледът му първо се спря на прашните им коси и очите му гледаха с такава почуда, че единият от тях с виновна усмивка прокара ръка по косите си и каза нещо на някакъв неразбираем език.
— На какъв език говорят? — попита Стреси помощника си, който бе пристигнал малко преди него в странноприемницата.
— Едип дявол знае — отвърна той, — прилича ми на немски, смесен с испански. Изпратих един куриер в „Стария манастир“ да доведе някой от монасите, който знае чужди езици. Надявам се скоро да пристигнат.
— Едва се разбрахме с малкото латински, който зная — намеси се стопанинът на странноприемницата. — Но за беда и те съвсем слабо го говорят.
— Може би имат нужда да се измият и да се посъвземат — рече Стреси, като се обърна към стопанина. — Кажи им, ако желаят, да се качат горе в стаята си, докато дойде преводчикът.
Стопанинът на странноприемницата им предаде криво-ляво думите на Стреси. Те поклатиха глави в знак на съгласие и един след друг заизкачваха дървените стълби, които така скърцаха, сякаш щяха да се счупят. Докато се изкачваха, Стреси не сваляше очи от прашните им дрехи.
— Казаха ли нещо? — попита Стреси, когато дървените стълби престанаха да скърцат. — Знаят ли за смъртта на Дорунтина?
— Научили са из пътя — отвърна помощникът му. — Знаят, че са починали и тя, и майка й. Сигурно и още нещо.
Стреси взе да се разхожда нагоре-надолу из широкия коридор на странноприемницата. Останалите — помощникът му, стопанинът и още един човек, мълчаливо следяха движенията му и не се осмеляваха да нарушат мълчанието. „Като че ли много се забави този преводчик“ — обади се на няколко пъти Стреси, макар да не бе изминало кой знае колко време, откакто бе дошъл.
Монахът от „Стария манастир“ пристигна след половин час. Стреси веднага изпрати стопанина да повика гостите. Двамата слязоха един след друг, а на Стреси му се стори, че дървената стълба изскърца още по-силно отпреди. Подчистени от прахоляка, косите им сега изглеждаха много по-светли.
— Кажете им, че аз съм капитан Стреси — обърна се той към монаха — и отговарям за реда и спокойствието в този край. Предполагам, че те са дошли, за да разберат какво е станало с Дорунтина.
Монахът се обърна към тях, но те се спогледаха помежду си, явно нищо не разбираха.
— На какъв език им говориш? — попита го Стреси.
— Ще опитам на един друг език — каза монахът, без да отговори на Стреси.
Той отново им каза нещо, което накара чуждестранците да приближат глави в недоумение, което човек изразява, когато не разбира онова, което му говорят. В това време единият от тях заговори, но този път това накара лицето на монаха да изрази същото недоумение. Така продължи разговорът за известно време между двете страни, докато накрая монахът изрече няколко дълги фрази, което накара двамата чуждестранци зарадвани да кимнат с глави.