— А тази по-бледата дума?
— Ако.
— Значи „Тръгвам с моя брат Костандин. Ако…“ — повтори Стреси. — Какво иска да каже с това „ако“ и защо е написано така неясно?
Дали не означава скриване на истината — помисли несъзнателно Стреси. А може би последно усилие да разкрие истината? Или пък промяна на взето решение в последния миг?
— Може да й е било трудно да обясни нещо на чуждия език — каза монахът, без да откъсва очи от листчето. — И останалите думи са написани с доста грешки.
Никой не проговори. Стреси се бе съсредоточил в листчето. Най-после пред очите му стоеше едно истинско доказателство. От цялата, забулена като в мъгла, история най-сетне излезе тази бележка, написана собственоръчно от Дорунтина. Освен това жените бяха видели конника, фактически значи и той е съществувал.
— На коя дата се случи това? — попита Стреси. — Спомняте ли си?
— На 29 септември — отвърна единият от тях.
Ето че и времето накрая изплува от мъглата. „Една твърде дълга нощ с безброй звезди, които бягаха по небето“ — беше му казала Дорунтина. А всъщност ставаше дума за едно дванадесет или по-точно тринадесетдневно пътуване.
Изведнъж Стреси се почувствува много объркан. Всички тези факти, за които току-що го уведомиха — писмото на Дорунтина, конникът, който я е взел със себе си, и тринадесетдневното пътуване, — вместо да му внушат чувството за сигурност, изпълниха душата му с някаква празнота. Изглежда, всичко това, вместо да изясни, правеше случката още по-ужасна. Стреси не знаеше какво да каже.
Искате ли да отидете да видите гробовете им? — попита накрая.
— Разбира се, разбира се — отговориха в един глас чуждестранците.
Тръгнаха всички заедно. От прозорците и чардаците десетки очи проследиха пътя им до църквата. Пазачът на гробището вече бе отворил желязната порта. Пръв влезе Стреси, отнасяйки със шпорите си пръски кал. Чуждестранците смутено гледаха наредените гробове.
— Ето тук са погребани нейните братя — каза Стреси, като спря пред гробовете с черни каменни плочи. — А тук са Госпожа Майката и Дорунтина — продължи той и посочи още неизравнените гробове с по един временен дървен кръст.
Чуждестранците постояха известно време пред двата гроба с наведени глави. Косите им сега наподобяваха цвета на покапалия от свещите восък около иконите.
— Това е гробът на Костандин.
Гласът на Стреси се чу като изпод земята. Каменната плоча все още стоеше леко отместена вдясно. За миг очите на помощника му се впериха в Стреси, но по израза на лицето му той разбра, че не бе уместно да заговори за разместената плоча. Пазачът на гробището, който придружаваше групата и стоеше малко встрани, също не обели дума.
— Ето това е всичко — рече Стреси, когато се озоваха на пътя. — От цялата къща не остана нищо друго, освен този куп гробове.
— Много печална история — отвърна единият от гостите.
— Пристигането на Дорунтина разтревожи всички — продължи Стреси. — Навярно много повече, отколкото вас заминаването й.
Из пътя те пак поговориха за загадъчното пътуване на младата жена. „Такова внезапно заминаване — казаха чуждестранците — беше не само нередно, но и необяснимо за нас.“
— Тъгуваше ли тя там? — попита Стреси. — Исках да кажа, мъчно ли й беше за близките.
— Естествено — отвърна единият.
— Освен това отначало не е разбирала и езика, а това сигурно е подсилвало чувството й за самота. Тревожеше ли се за близките си?
— Много. Особено в последно време. Чувствуваше се толкова потисната…
— Значи, особено в последно време — повтори Стреси.
— Да, напоследък много се безпокоеше, че никой не идва от близките й.
— Измъчваше ли я това? — попита Стреси. — Навярно е искала тя да дойде?
— Да, на няколко пъти. Съпругът й, нашият братовчед, й бе обещал, че ако до пролетта никой не дойде, той сам ще я доведе, за да ги види.
— Така ли?
— Да. И което си е истина, не само тя, но и всички ние започнахме да подозираме, че нещо може да се е случило.
— И, изглежда, не е могла да изчака до пролетта — каза Стреси.
— Сигурно.
— Когато е разбрал, че е заминала, съпругът й навярно.
Чуждестранците се спогледаха.
— Естествено. Всичко беше толкова странно. Брат й дошъл да я вземе, а изобщо не пожелал да влезе дори за малко вкъщи. Защо така набързо, без да се срещне с никого? Наистина навремето имало известно спречкване между Костандин и нашия братовчед, но оттогава бяха минали толкова години…
— Какво спречкване? — прекъсна го Стреси.
— В деня на сватбата — отвърна помощникът му съвсем тихо. — Старата госпожа споменава за това в писмата си.