— Но независимо от това — продължи гостът, — поведението на брат й, ако наистина е бил той, за нас беше необяснимо.
— Извинете — обърна се Стреси, — исках да ви попитам, съпругът й усъмни ли се, че това може да не е бил брат й?
Чуждестранците отново се спогледаха.
— Как да ви кажа, да, естествено, че се усъмни. Усъмни се, че ако не е бил брат й, е бил някой друг… Какво ли не се случва на този свят. Въпреки че на никого и през ум не му минаваше тя да направи подобно нещо. Те се разбираха много добре помежду си. Понякога я виждахме унила, защото беше чужденка, а отначало не знаеше и езика и много тъгуваше за близките си, но въпреки това двамата се обичаха.
— И независимо от всичко, едно такова заминаване… — намеси се другият.
— Да, ще кажа открито, това внезапно заминаване породи у нас известни съмнения. Затова и предприехме този дълъг път по молба на нашия братовчед — нейният съпруг, за да изясним всичко. Но тук се натъкнахме на една още по-заплетена история.
— Заплетена… — обади се Стреси. — До известна степен е така, въпреки че трябва да признаем, че Дорунтина наистина пристигна в дома на родителите си.
Последните думи Стреси произнесе по-бавно, като затруднен в говора си човек, а наум си каза: „Защо продължаваш да я защитаваш?“
— Така е — отвърна единият от чуждестранците. — От една страна, до известна степен ние се успокоихме. Дорунтина действително е пристигнала в бащиния си дом, но трябва да кажем, че тук се натъкнахме на нова загадка: брат й, с когото уж е пътувала, отдавна не е между живите. Тогава изниква въпросът кой я е довел? Все някой трябва да я е довел, не е ли така? Няколко жени твърдят, че са видели конника. Защо е трябвало да лъже?
Стреси наведе глава замислен. Локвите из пътя бяха пълни със загниващи листа. Да каже на чуждестранците, че всичките тези въпроси вече неведнъж си ги е задавал, му се стори излишно. Безсмислено му се струваше също така да сподели и своите предположения за някой прелъстител. Макар че сега, повече от когато и да било, допускаше това.
— Не зная какво да ви кажа — заговори той, ката повдигна рамене. Чувствуваше се уморен.
— И ние не знаем какво да мислим — отвърна онзи, който по-малко бе участвувал досега в разговора. — Всичко това е толкова печално… Още утре си тръгваме, повече няма какво да правим тук.
Стреси не отговори. Наистина няма какво да правят повече тук — си каза той наум и почувствува как тръпки го побиват.
На следващия ден чуждестранците си тръгнаха. Стреси изведнъж почувствува как му олекна, сякаш не е чакал нищо друго, освен тяхното заминаване, за да се заеме спокойно, може би за последен път с тайната на Дорунтина. Беше съвсем ясно, че изпращането на двамата братовчеди да проверят доколко са верни думите в писмото на Дорунтина показваше, че съпругът й преди всичко се бе усъмнил в семейна изневяра. И може би имаше право. Навярно цялата история беше много по-проста, отколкото предполагаха, както често се случваше с доста събития, които поради това, че бяха по същество най-обикновени, като самозащита срещу разкриването им имаха свойството да объркват мислите. На Стреси му се стори, че най-сетне разкрива тайната. Досега винаги бе смятал, че съществува прелъстител, но изглежда, беше точно обратното. Никой не бе измамил Дорунтина, а самата тя беше излъгала най-напред съпруга си, след това майка си и после всички останали. Добре ни разигра — помисли си Стреси с известно раздразнение, примесено със съжаление.
От време на време у него се промъкваше съмнението за евентуална лъжа от страна на Дорунтина, но Стреси все го пропъждаше, завладян от мистерията, която забулваше случката. И това бе съвсем обяснимо за подобна история, пълна с неизвестност. Достатъчно бе Стреси да си спомни за предишните си съмнения, че може би конникът и пътуването на кон изобщо не са съществували и че Дорунтина навярно е тръгнала преди месеци, а може и година, за да стигне вкъщи, Достатъчно бе да си припомни и предположението за умопомрачение, което поставяше под съмнение всякаква достоверност в думите й. Но пристигането на хората от Бохемия сложи край на тези съмнения. Беше налице бележката, която той видя със собствените си очи, в нея пишеше за заминаването й с някого, конника бяха видели няколко тамошни жени и на всичко отгоре братовчедите на съпруга й му съобщиха и датата, на която е тръгнала — 29 септември. Вече няма как да се измъкнеш — си каза Стреси. У него бе пламнало желанието да разгадае загадката и навярно увлечен от тайнствения й характер, той не желаеше историята да се промени, а в себе си усещаше, че започва да й изменя.
Цялата тази история, независимо от злокобния декор, не бе нищо друго, освен едно любовно приключение. Това беше същността й, останалото бяха второстепенни неща. Имаше право жена му, която още от самото начало така бе погледнала на случката. Понякога жените имат особен нюх към тези неща. Да, да — повтори си Стреси, сякаш да убеди себе си в това, което мислеше. Едно пътуване с любимия, независимо че в случая любовта се преплита с нещастието. Навярно това е придало още по-голяма сила на всичко. „Какво не бих дала да се повтори още веднъж това пътуване“ — му бе казала тя. Разбира се, разбира се, Дорунтина — си рече наум Стреси.