Стреси не изпитваше някакво враждебно чувство към нея, само беше уморен. Мозъкът му, отначало бавно, а след това все по-трескаво започна да работи и да възпроизвежда случилото се. От време на време се сещаше за двамата чуждестранци, които сега пътуваха към центъра на Европа и като него сигурно прехвърляха в мислите си случката. Навярно те сега разговаряха помежду си много по-открито, отколкото тук, припомняха си неща, които сами бяха забелязали или чули от други, и съдеха за постъпките на невестата чужденка, която бе изменила на съпруга си.
Стреси постепенно мислено рисуваше картината на случилото се. Наскоро след сватбата Дорунтина разбира, че не обича повече съпруга си. Тъжна е и се разкайва за този брак. Мъката й расте и от това, че не знае чуждия език, от самотата и особено от тъгата но близките й. Спомня си за техните дълги спорове около задомяването й. Колебанията, мненията „за“ и „против“ и това още повече я гнети. От друга страна, никой от братята й не идва да я види. Дори и Костандин, който й е дал клетва. От време на време се тревожи да не би да се е случило някакво нещастие, но пропъжда съмненията с мисълта, че тя няма един или двама, а девет братя, и то в разцвета на младостта. По-скоро е склонна да вярва, че са я забравили. Задомиха толкова далеч единствената си сестра, заведоха я отвъд слънцето и вече не си и спомнят за нея. Мъката й от ден на ден все повече нараства. Започва да ненавижда и съпруга си, защото й се струва, че той е виновен за всичките й злини. Вдигнал се от другия край на света, за да я вземе и разбие живота й. Постоянната мъка и липсата на радост пораждат мисълта да му отмъсти. Да се махне, да го изостави, но къде да иде? Тя е съвсем сама в чуждата страна, една двадесет и три годишна жена. Подразбира се, че при такива обстоятелства единственото утешение е някоя любовна история. Навярно е започнала, без и сама да разбере, просто за да запълни празнотата. Захваща се с първия, който се завъртява около нея. Това може да е някой пътник (нали точно пътят е свързан с всяка нейна надежда?). И без да му мисли много, решава да тръгне с него. Първо смята да замине, без изобщо да се обади, след това в последния миг, навярно от известно съжаление към съпруга си или от чувство на уважение (тя е пораснала в семейство, в което се държи на тези неща), решава да остави една бележка. В момента може би се е поколебала дали да каже, или не истината на съпруга си. Възможно е повече от човечност, за да не нарани честолюбието му, отколкото, подтиквана от нещо друго, да е написала в бележката, че тръгва с брат си Костандин. Още повече това е било и твърде убедително поради клетвата, която Костандин й е дал, че било за добро или за лошо, ща дойде да я вземе, клетва, известна на всички, включително и на съпруга й.
И така, без да мисли за последствията, тя тръгва с любимия си. Дали са кроили, или не планове за женитба, не е от значение. Вероятно е смятала по-късно да дойде в бащиния си дом с любимия, да обясни на близките си как стоят нещата, да им разкаже за мъката си и самотата (беше една такава самота…) и навярно, след като те я изслушат, може би ще й простят това приключение. Накрая би могла да остане да живее с втория си мъж при близките си и вече никога… никога… да не ги напуска.
Но за всичко това тя е мислила разпокъсано, без да свързва много нещата. Погълната от мимолетното си щастие, не е искала да си блъска главата за бъдещето. Дотогава има време, все ще измисли нещо. И така пътуват с любимия, като отсядат от странноприемница в странноприемница, опиянени от блаженство (сигурно са продавали нейните накити, за да имат средства).
Но щастието им е било твърде кратко. Именно в някоя от тези странноприемници тя научава за трагедията, сполетяла семейството й (а колко лесно е да чуеш новини из странноприемниците край пътищата през дългите есенни нощи), именно в една от тях тя научила за нещастието, което е сполетяло родния й дом. Може би е научила всичко, а може би само отчасти и вече си представя какво може да е станало, когато чува за чумавите вражески орди, опустошили половин Арбърия. Тогава тя сякаш обезумява, идва разкаянието, ужасът, мъката и угризението на съвестта, които я карат да загуби равновесие. Моли любимия веднага да я заведе в бащиния й дом и той се съгласява. Значи не той, а Дорунтина е тази, която води непознатия конник, който едва намира пътя, от държава в държава и от княжество в княжество. Колкото повече приближават границите на Арбърия, толкова по-често тя мисли как ще отговори на въпроса: „Кой те доведе?“ Досега не е мислила много за това. Веднъж да стигне вкъщи, после все някак ще се оправи. Но ето че домът й вече не е далеч. Трябва по някакъв начин да оправдае пристигането си. Да каже, че я е довел непознат, не е убедително. Да разкаже направо за любовника си не е удобно. Преди е мислила за това разпокъсано, без много логика, защото пред мъката й въпросите са изглеждали незначителни, докато сега те придобиват все по-голяма тежест. И както мислите й скачат от едно на друго, за да намери някакъв изход, тя си спомня за клетвата на Костандин и начаса решава да каже, че я е довел Костандин според дадената дума. Това говори, че тя е знаела, че Костандин не е вкъщи, че отсъствува, а може би, че не е и между живите. Тя все още не знае всичко за голямото нещастие, което ги е сполетяло, но за смъртта на Костандин сигурно е научила. Изглежда за него специално е питала. Защо? Обяснимо е той да заема по-голямо място в мислите й, тъй като й е дал дума, че Ще дойде да я вземе. В тревожните дни, изпълнени с очакване, тя него е чакала да се появи на прашния друм.