Къщата вече е съвсем наблизо и дори да иска, е обърканите си мисли, тя няма време да скрои някоя друга лъжа. Значи ще каже, че я е довел мъртвият. И така най-после Дорунтина почуква на портата. Казва на любимия си да остане встрани, за да не го забележат, като навярно са се разбрали да се срещнат след два-три дни. Отвътре майката задава очаквания въпрос: „С кого дойде?“ Дорунтина й отвръща — с Костандин, Майката й казва, че той е починал, но Дорунтина вече знае това. Чакай да те целуна още веднъж, преди да са отворили портата — й прошепва любимият и я целува за последен път в полумрака. Именно тази целувка е видяла старицата от прозореца. Това я е ужасило. Може би е повярвала, че нейният син се е вдигнал от гроба, за да доведе сестра си. Но по-голяма е вероятността майката да е предположила, че това не е нейният син, а някакъв непознат. Но и в двата случая, дори и да е помислила, че мъртвият се целува с Дорунтина или че това е някой непознат, старата еднакво се е ужасила. По-възможно е да е допуснала последното — целувка с някакъв непознат. Лъжата на дъщеря й й се е сторила отвратителна — след сполетялото ги толкова голямо нещастие Дорунтина се забавлява като блудница с някакъв си непознат пътник.
Какво се е случило между майката и дъщерята след отварянето на портите — обясненията, проклятията, плачовете — това никой не знае.
После събитията бързо се нижат едно след друго. Дорунтина научава цялата драма, подразбира се от само себе си, че връзките й с любимия прекъсват, докато съвсем се заличат. Грешката на Стреси бе, че в заповедта, която изпрати още в началото до странноприемниците и наблюдателните места, даде указания да се обърне внимание на конник (мъж или жена на кон или яздещи на отделни коне), идващ отдалеч, а не нареди да бъде задържан и всеки отделен пътник на кон, насочващ се към границите. Това допълнение направи във втората заповед и все още се надяваше, че непознатият може да се залови, още повече че за известно време той щеше да се скрие някъде, докато разбере какво ще стане с Дорунтина. Но дори и да не го заловят, поне да се потвърди, че е преминал границата, за да може Стреси да съобщи в съседните графства и княжества, където влиянието на Византия бе твърде силно и сигурно щяха да го открият и арестуват.
Преди да се прибере вкъщи за обед, Стреси попита още веднъж помощника си дали не е пристигнало някое ново съобщение от странноприемниците. Помощникът поклати отрицателно глава. Стреси наметна пелерината си и понечи да тръгне, когато помощникът му заговори:
— Приключих с архива. Утре, ако сте свободен, мога да ви докладвам.
— Така ли? Как ти се струва?
Помощникът го изгледа продължително:
— Моето мнение е съвсем различно от това на останалите — каза той едва чуто.
— Така ли? — рече Стреси и се усмихна, без да го поглежда. — Довиждане. Утре ще изслушам доклада ти.
По пътя до дома Стреси не мисли почти за нищо. На няколко пъти се сети за двамата чуждестранци, които сега препускаха към Бохемия и си блъскаха главите с това, което доскоро занимаваше до известна степен и него.
— Знаеш ли — обърна се той към жена си още с отварянето на вратата. — Струва ми се, че ти беше права. Излиза, че цялата история с Дорунтина не е нищо друго, освен едно любовно приключение.