Стреси много добре си спомняше всичко и най-вече всеобщия шепот: „Как не е през тези тежки дни край майка си единствената; й дъщеря Дорунтина! Изглежда, че само тя не е научила за сполетялото ги нещастие.“
Стреси въздъхна. Кога изминаха, тези три години! Голямата, на места прогнила дървена порта бе полуотворена. Стреси, следван от помощника си, прекоси двора и влезе в къщата, из която отекваха леки шумове и въздишки. Две-три възрастни жени, навярно от съседните къщи, изгледаха въпросително новодошлите.
— Къде са те? — попита Стреси.
Жената, която бе най-близо до него, посочи с глава една от вратите. Стреси влезе, следван от помощника си, в широката, слабо осветена стая и първото нещо, което му се наби в очи, бяха двете големи легла, поставени едно срещу друго. Край всяко от тях бдеше по една старица. Иконите по стените и двата големи медни свещника над отдавна непаленото огнище придаваха още по-голяма мрачност на стаята. Едната от жените извърна глава към току-що пристигналите. Стреси спря за миг насред стаята и после направи знак е ръка на старицата да се приближи.
Къде е майката? — попита тихо той.
Жената посочи с очи едното от леглата.
Сега пи оставете за малко сами — й каза Стреси.
Тя отвори уста, сякаш искаше да му се противопостави, но после спря поглед на униформата на Стреси и нищо не продума. Отиде при другата жена, която бе още по-възрастна от нея и двете мълчаливо излязоха от стаята.
Като стъпваше съвсем внимателно, за да не вдига шум, Стреси се приближи до леглото на старата. На главата й имаше бяло боне.
— Госпожо — заговори тихо той. — Госпожо Майко — така се обръщаха обикновено към нея, откакто умряха синовете й. — Аз съм Стреси, познахте ли ме?
Тя отвори очи. В тях се четеше ужас, мъка и студенина. Известно време той издържа погледа й, после приближи още повече глава към бялата възглавница и прошепна:
— Как сте, Госпожо Майко?
Знакът, който тя направи с очи, беше непонятен.
— Снощи е пристигнала Дорунтина — каза Стреси.
Лежащата потвърди с очи. След това погледът й се задържа умолително на Стреси. Той се поколеба за миг и след това съвсем тихо я попита:
— Но как се случи? Кой я доведе?
Старата закри очи с ръка и по клюмването на главата й той разбра, че загуби съзнание. Стреси взе ръката й, като едва напипа пулса. Беше жива.
— Извикай някоя от бабичките — обърна се Стреси към помощника си едва чуто. Той излезе и след малко се върна с една от жените. Стреси я остави да държи ръката на Госпожа Майката и със същите предпазливи стъпки се приближи до леглото на Дорунтина. Веднага различи русите й коси върху възглавницата. Усети как нещо го прободе в сърцето, но болката му идеше от съвсем друго чувство, което нямаше никаква връзка със сегашната тъжна случка. Това бе онази стара болка, която почувствува преди три години на нейната сватба, в мига, когато Дорунтина възседна белия кон и тръгна с кервана на сватовете, тогава сърцето на Стреси така се сви, че той дори гласно се запита: какво ми става? Но не само на майката и на братята й им беше мъчно, а и на цялото село, защото тя бе първата девойка, която се задомяваше толкова далеч, ала мъката на Стреси бе съвсем друга. В мига, когато тя тръгна, той изведнъж разбра, че онова нежно чувство, което в последно време изпитваше към Дорунтина, беше обич. Но тогава това чувство бе още смътно, от нищо непомрачено, като леката мъгла над необхватния хоризонт, и спокойно възпирано от Стреси. Беше като утринната роса, която се задържа само минути пред изгрев и, щом настъпи денят, мигновено изчезва. Само веднъж онази синкава мъгла се бе опитала да се сгъсти и да се превърне в облак, това бе в мига на Дорунтининото заминаване. Но този миг бе кратък и бързо забравен.