Междувременно наближаваха четиридесет дни от смъртта на майката и дъщерята и оплаквачките сигурно щяха отново да занареждат покъртителната балада без каквито и да било изменения. Той добре познаваше твърдоглавието на тези издръжливи старици. На деветините, въпреки заръките, които им изпрати, те не промениха нищо в оплакванията си, както стана и на следващите помени. Ще пограчат още някой и друг ден тия врани, след това ще млъкнат — бе казал свещеникът, но Стреси не беше много убеден.
Един ден Стреси ги видя да се отправят една подир друга към запустялата къща за обичайния помен. Той се спря насред пътя, висок, загърнат в черната си пелерина, на чиято яка бе извезан бял еленов рог — емблемата на княжески служител, а те целите в черно, с предварително нажалени за предстоящото оплакване лица, минаха съвсем безразлични край него. Стори му се, че го познаха, защото прочете в очите им лека ирония към рушителя на легендата. Струваше му се, че като ги види, мисълта, че бе влязъл в двубой с оплаквачките, ще го разсмее, но за учудване не изпита нищо такова, а напротив, след като минаха край него, почувствува как го побиват студени тръпки.
От друга страна, за всеобщо учудване, архиепископът продължаваше да стои в манастира „Трите кръста“, но това вече не дразнеше Стреси. Погълнат изцяло от издирването на странствуващия похитител, той бе забравил всичко останало. Вестите, които идваха от странноприемниците, все още не даваха нищо определено. Бяха арестувани трима-четирима души, но по-късно поради липса на доказателства ги освободиха. Очакваха се вести от съседните графства и княжества, особено от северните краища, откъдето минаваше пътят за Бохемия. От време на време у Стреси се промъкваха нови съмнения и предположения около случката, но той веднага ги отхвърляше.
Към средата на ноември падна първият сняг, който за разлика от снеговете през късната есен не се стопи, а покри с белота цялата земя. Един следобед, когато се прибираше вкъщи, Стреси несъзнателно отби коня и тръгна по пътя, който водеше към църквата. Слезе пред вратите на гробището и като закрачи по още неутъпкания сняг, влезе вътре. Нямаше никой. Стърчащите над снега кръстове изглеждаха още потъмни. Няколко черни птици кръжаха в другия край на гробището. Стреси повървя известно време, докато най-сетне му се стори, че е намерил гробовете на Вранаите. Наведе се, прочете един от надписите и видя, че не бе сгрешил. Снегът наоколо белееше, недокоснат от човешки крак. Иконите изглеждаха като замръзнали. Защо дойдох тук — помисли си Стреси и въздъхна. Изведнъж почувствува как вечният покой на гробището завладява и него, а наред с това усети и някаква необикновена яснота в мислите си. Очите му се заслепяваха от блясъка на снега, но той не отвръщаше поглед от него, сякаш се страхуваше да не загуби яснотата на мислите си. И изведнъж в съзнанието му изплува историята на Дорунтина, която му се стори безпределно проста и ясна. Под снега лежеше къс земя, в която бяха погребани толкова много хора, които също са се обичали едни-други и са си обещавали винаги да бъдат близко. Така и те двамата — Костандин и Дорунтина — са били измъчвани от продължителната раздяла, далечното разстояние, изгарящия копнеж и непоносимата самота (беше една такава самота…). Стремили са се един към друг, за да се съберат живи или мъртви, в живота или смъртта, или в някакъв свят между смъртта и живота. Мъчили са се да сломят законите, които сковават живите същества, за да не се връщат никога от смъртта към живота, стремили са се да надвият неумолимите закони на смъртта, да постигнат невъзможното и отново да се съберат. За миг им се е сторило, че са го постигнали, както се случва в сънищата, когато вярваш; че до теб е любимият мъртъв човек, а това е само една временна илюзия (не можех да го прегърна, нещо ме възпираше) и смутени, те се бяха разделили сред мрака — живият бе тръгнал към дома, мъртвият към гроба. (Ти върви напред, аз имам малко работа в църквата.) И макар това да бе невъзможна и Стреси никога да не би повярвал във вдигането на мъртвия от гроба, въпреки всичко то се бе случило. Край пътя се появил братът на кон и казал на сестра си: „Тръгвай с мене.“ Няма никакво значение какво е мислила тя или какво са мислили другите, тъй като в края на краищата това е една история, която малко или много се е случвала с всекиго в която и да било страна и във всички времена. Защото живият винаги е имал някого, за когото копнее да дойде отдалеч, да се завърне от задгробния живот, да постоят малко заедно, после да пътуват на един и същи кон, тъй като всеки на този свят тъгува по някого, който не е между живите, и си казва наум: „Само веднъж да дойде, ох, да дойде само веднъж да го прегърна“ (но нещо ме възпираше да го прегърна). За съжаление това никога не може да стане и докато свят светува, няма да де случи и това е най-голямата горест на хората, която винаги като мъгла ще забулва земята, докато тя угасне…