Ето това е всичко — въздъхна Стреси. Останалото — предположенията, издирванията, изводите, не са нищо друго освен дребни, жалки и безсмислени лутания. Той искаше да остане още малко във волните простори на мисълта, но чувствуваше как примката на ежедневието все повече се затяга около врата му и настойчиво го тегли надолу, за да слезе колкото се може по-скоро от своя полет над земята. И той побърза да се махне оттук, преди да се е строполил в снега. Все още зашеметен като някакъв сомнамбул, той приближи коня, възседна го и се отдалечи в галоп.
Пета глава
Беше влажен следобед с неспирен ситен дъжд, един от онези следобеди, в които ти се струва, че е изключено да се случи нещо необикновено, и Стреси дремеше облечен (какво друго можеше да се прави в подобен ден), когато почувствува как съпругата му го докосва леко по рамото.
— Стреси, търсят те.
Той веднага се размърда.
— Какво има? Май съм заспал?
— Търсят те — повтори жена му. — Помощникът ти с някакъв човек.
— Така ли? Кажи им, че слизам.
Помощникът с някакъв непознат, и двамата измокрени до кости, чакаха под стряхата на портата.
— Заловиха онзи, който е довел Дорунтина — каза помощникът, щом началникът му се появи.
За миг Стреси остана със зяпнала уста.
— Не е възможно!
Помощникът погледна учуден смутеното му лице, което не изразяваше никаква радост, като че ли не бе работил седмици наред, за да дочака този ден.
— Най-после е заловен — повтори той, сякаш се съмняваше, че може би другият не е разбрал за какво става дума.
Стреси продължаваше да ги гледа в недоумение. Всъщност той съвсем ясно бе разбрал думите, но не можеше да проумее дали тази вест го радваше, или не.
— Но как? — попита. — Как така изведнъж?
— Изведнъж ли? — учуди се помощникът.
— Исках да кажа, това, което изглеждаше толкова невероятно… Какви ги дрънкам и аз — си каза наум и разбра, че наистина бе объркан. Изглежда, наред с усилията да открие предполагаемия прелъстител, у него се таеше и желанието този човек никога да не се намери. Едва сега Стреси забеляза непознатия и без да разбере защо, се обърна към него:
— Но как е заловен? Къде?
— Сега ще го доведат — отвърна помощникът. — Привечер ще бъде тук. Това е куриерът, който донесе съобщението заедно с един доклад.
Непознатият пъхна ръка в подплатата на кожуха си, за да извади плика.
— Заловен е в съседното графство в една странноприемница, наречена „Двамата Робертовци“ — каза помощникът.
— Аха.
— Ето и док… докладът — рече непознатият, който заекваше.
Стреси с рязко движение пое плика. Постепенно смесеното чувство на разочарование и съжаление, което го завладя от това, че се слагаше край на загадката, бе изместено от първите признаци на сдържана радост. Отвори писмото и като го обърна натам, откъдето падаше дневната светлина, зачете редовете, изпълнени с почерк, който напомняше куп небрежно изсипани игли.
„Изпращаме Ви доклад за залавянето на мерзавеца, когото подозираме, че е измамил и довел Дорунтина Вранай. Сведенията са извлечени от данните за споменатия негодник, изпратени от Вас до нашите власти, които са го заловили на своя територия.
Негодникът е заловен на 14 ноември на главния път в странноприемницата «Двамата Робертовци». Всъщност той е отведен там болен един ден преди това от двама селяни, които са го намерили проснат край пътя да бълнува несвързано в треска. Съмнителният му вид и особено несвързаните му думи веднага събудили подозрение у стопанина на странноприемницата и отседналите в нея хора. Разпокъсаните му думи били приблизително следните: «Няма защо да бързаме толкова. Какво ще кажем на майка ти ли? Дръж се здраво, не мога по-бързо, тъмно е, разбираш ли ме, нищо не виждам. Ако те попита кой те доведе, така ще й кажеш. Не се страхувай, нито един от братята ти не е между живите.»