Стопанинът на странноприемницата съобщил на местните власти и те, след като изслушали него и останалите свидетели, решили да арестуват скитника и незабавно да ви го изпратят. По нареждане на висшестоящите органи веднага ви го препращам. Сметнах за необходимо да ви изпратя и тези сведения по бърз куриер, който при нужда можете да използувате при разпита на арестувания.
Стреси вдигна глава от доклада и известно време гледа помощника си, след това куриера. Значи беше точно така, както предвиждаше — бягство с един скитник-прелъстител. Подробностите щеше да научи съвсем скоро от устата на арестувания.
— Кога ще пристигнат? — попита той, като се обърна към куриера.
— След два часа, най-мно… много три.
Едва сега Стреси забеляза изцапаните му до коленете с кал ботуши. Той пое дълбоко въздух. Мислите му преди три дни сред снега на гробището изведнъж му се сториха безкрайно далечни.
— Почакайте ме да се облека — каза той.
Влезе вътре и докато намяташе дългата си пелерина, се обърна към съпругата си:
— Заловили са онзи, който е довел Дорунтина.
— Наистина ли? — възкликна тя, без да успее да види лицето на мъжа си, тъй като краят на пелерината му като голямо черно крило на птица се раздвижи със замах и попречи на погледите им да се срещнат.
Тя отиде до портата веднага след излизането им и известно време ги проследи с очи сред дъжда — Стреси напред, следван от другите двама.
Повече от два часа вече чакаха пристигането на колата, която щеше да докара арестувания. Дъските по пода жално скърцаха под ботушите на Стреси, който по стар навик се разхождаше нагоре-надолу из стаята, от масата до прозореца и обратно. Помощникът му не се осмеляваше да наруши мълчанието, а куриерът, отпуснат на дървения стол, хъркаше. От мокрите му дрехи лъхаше мирис на влага.
Стреси се разхождаше из стаята, спираше пред прозореца и като гледаше ширналото се поле, откъдето очакваше да се появи колата, чувствуваше как полека-лека мислите му се притъпяват. Валеше същият ситен, монотонен дъжд още от сутринта и при такова еднообразие човек трудно би повярвал, че може да пристигне някой от която и да било посока.
Стреси докосна грубата хартия на писмото, сякаш да се увери, че човекът, когото чакаше, наистина ще дойде. „Не мога по-бързо, тъмно е, разбираш ли ме… — повтори наум той откъслечните думи. — Не се страхувай, нито един от братята ти не е между живите.“
Той ще да е — си каза Стреси. Няма никакво съмнение. И то точно такъв, какъвто си го представяше. После отново си спомни за онзи миг сред снега на гробището, когато всичко това му се бе сторило лъжа. Но ето, че не беше така — продължи наум той, без да откъсва поглед от студения хоризонт. Полето се простираше необхватно под сивия дъжд и дори по него снегът се бе стопил или се бе отдръпнал далеч, без да остави следа, сякаш за да улесни забравата на всичко, което Стреси бе мислил през оня ден.
Мракът се сгъстяваше. От двете страни на пътя рядко се виждаха хора, които с положителност също чакаха да пристигне колата. Изглежда, вестта вече бе успяла да се разнесе.
Куриерът простена насън в своя ъгъл. Според думите му вече трябваше да са тук — помисли си Стреси. Очите на помощника изглеждаха навлажнени. Повече не бе споменавал за склонността на Костандин към кръвосмешение. Сигурно сега се срамуваше.
Куриерът изпъшка още веднъж и отвори очи. Гледаше сънливо учуден.
— Какво става? — попита той. — Пристигнаха ли? Никой не му отговори. Стреси може би за стотен път застана пред прозореца. Полето бе толкова тъмно, че трудно можеше да се различи нещо. И наистина, когато след известно време колата се зададе, той откри това най-напред по далечния шум от гласове, а после по тропота на колелетата.
— Слава богу, най-сетне пристигнаха — обади се помощникът и побутна куриера по рамото.
Стреси се спусна по стълбите. Помощникът му и куриерът го последваха. Когато приближиха портата, колата вече се виждаше. Неколцина вървяха подире й в тъмното. След тях, разбира се, идеха и други. Най-сетне колата спря и от нея слезе човек с униформа на княжески служител.
— Кой от вас е капитан Стреси? — попита той.
— Аз.
— Вярвам, че знаете за…
— Да — прекъсна го Стреси, — зная всичко.
Униформеният като че ли искаше да добави още нещо, но се обърна към колата, надникна през прозорчето и каза няколко думи на онези, които бяха вътре.
— Я дайте светлина — обади се някой.
Вратичката на закритата кола се отвори и от нея отначало се показаха два крака в ботуши, след това други два, целите изцапани в кал. Когато се подадоха и телата на пътниците, видяха, че този с окаляните крака бе вързан.