Вързаният изблещи очи ужасен. Отвори уста нещо да каже или да извика, но Стреси излезе като фурия от избата. Като изкачваше стълбите подир един от стражите, който осветяваше с фенера пътя му, той ускори крачки, за да не чува виковете на арестувания.
Както вървеше, му се стори да чува гласове, но после разбра, че беше кучешки лай, който постепенно стихваше и идеше все по-отдалеч. Нощта ще бъде мъглива — помисли си Стреси, — иначе нямаше как да се обясни този мрак. Човек може да ти бръкне в очите. Отново му се причуха гласове. Дори и приглушени стъпки. Той се спря и извърна глава. В далечината различи трепкащата светлина на фенер, но не можа да определи разстоянието. Някаква фигура се поклащаше сред бледата светлина. Стреси зачака на място. Фенерът, разбудил със светлината си локвите, беше още далеч, когато той чу някой да вика. Сложи ръка на ухото си, за да различи думите, но нищо не можа да разбере. Беше нещо като „аха“ или „охо“. Най-сетне, когато човекът с фенера приближи, Стреси попита:
— Какво има?
— Призна си — извика запъхтян другият. — Призна си.
Признал си е — повтори наум Стреси. Значи тази била думата, която преди малко му се стори като „аха“ или „охо“.
Капитанът изчака служителя да дойде до него. Видя, че едва си поемаше дъх.
— Призна си, слава богу — каза онзи, като размаха фенера, сякаш да потвърди думите. — Щом видя инструментите за изтезание, веднага си призна.
Стреси го гледаше в недоумение.
— Ще се върнете ли да ви придружа с фенера? — попита служителят. — Ще го разпитате ли?
Стреси не отговори. Всъщност според правилата трябваше веднага след признанието да разпита арестувания, докато е още отпаднал, за да не му даде възможност да се съвземе. Освен това нощта беше и най-подходящото време за подобна работа.
Човекът с фенера чакаше на две крачки от него. Чуваше се ускореното му дишане.
Не трябва да го оставям да се окопити — помисли си Стреси. Естествено, че не трябва да му се дава ни час, ни миг да се съвземе. Да не се оставя скитникът да дойде на себе си… Така е — си каза, — така го изисква редът, но за мене, как е по-добре за мене? Аз нямам ли нужда да се съвзема? И изведнъж разбра, че ако започне да го разпитва, може би по-мъчително щеше да бъде за него, отколкото за арестувания.
— Не — отвърна той. — Тази нощ няма да го разпитвам. Имам нужда от почивка — и обърна гръб на човека с фенера.
На следващата сутрин, когато Стреси, придружен от помощника си, слезе в избата, по лицето на задържания се четеше някаква виновна усмивка.
— Наистина щеше да е по-добре, ако си бях признал още в началото — каза той, без да дочака Стреси да му зададе някакъв въпрос. — И може би така трябваше да постъпя, защото в края на краищата нищо лошо не съм направил и никой до ден днешен не е осъждан за това, че е пътувал или е сновал нагоре-надолу с някаква жена. Та може би трябваше да кажа истината още в самото начало и сигурно щях да си спестя всичките тези неприятности и сега нямаше да съм в тази дупка, а у дома, където ме очакват. Но така се случи, че несъзнателно се оплетох в тези лъжи, от които вече не мога да се измъкна. Както обикновено става, след като човек е казал някоя дребна, безобидна лъжа, вместо овреме да си признае и да се отдръпне, той притуря към нея други лъжи и така затъва още повече. Й аз си помислих, че мога да се отърва от тази глупава история, като прибавя някоя и друга измислица, с които да се отърва от първата лъжа, но стана така, че затънах още по-дълбоко в нея. Изглежда, вина за тези неприятности, дето сам си навлякох, има и големият шум, който се вдигна около пътуването на тази млада жена. Та аз сигурно бих разказал още в началото това, което се случи, защото в края на краищата, както вече ви казах, не съм извършил никакво престъпление, ако пристигането на младата жена, която доведох, не вдигна, за мое учудване, толкова голям шум и не обърка така всичко, че аз се почувствувах като онова дете, сторило пакост, която възрастните смятат за нещо ужасно. Та през онази сутрин (по-късно ще ви разкажа подробно всичко), когато разбрах, че пристигането на младата жена представлява нещо твърде, твърде… не зная как да го нарека, твърде потресаващо и още повече че всички до един само питаха като в треска: „С кого е дошла?“ „Кой я доведе“?, инстинктът за самосъхранение ми подсказа, че трябва да се отдръпна час по-скоро, да изчезна безследно и да се измъкна от тази история, в която съвсем случайно се заплетох, И се помъчих така да направя. Но както и да е. По-добре да ви разкажа как започна тази история. Надявам се, че ви интересува всичко отначало докрай, така ли е, господин началник?