Стреси стоеше като вцепенен зад грубата дървена маса.
— Слушам те — каза накрая. — Разкажи всичко, което смяташ за необходимо.
Задържаният сякаш малко се поуспокои от безразличието, с което Стреси го слушаше.
— Аз не зная, за пръв път съм на разпит, но доколкото съм чувал, в такива случаи се задават въпроси, след което следват отговорите, или не е така? Докато вие…
— Говори сам — прекъсна го Стреси. — Аз те слушам.
Арестуваният се раздвижи върху купчината слама.
— Пречат ли ти белезниците? Искаш ли да ги свалим?
— Да, ако е възможно.
Стреси направи знак на помощника си да ги свали.
— Благодаря ви.
След като освободиха ръцете му, той сякаш загуби, увереността си, повдигна още веднъж очи с последна надежда, че Стреси ще му зададе някакъв въпрос, но като видя, че напразно се надява, започна да говори с тих и без предишната оживеност глас.
— Както ви казах и вчера, аз съм амбулантен продавач на икони и именно работата ми даде възможност да се запозная с младата жена, за която става дума. Аз съм от Малта, но по-голяма част от годината прекарвам по пътищата на Балканите и някои страни в Европа, като продавам икони. Ако кажа нещо излишно, моля да ме прекъснете, защото, както споменах, за пръв път съм на разпит и не зная какво трябва да говоря. Занимавам се с продажба на икони, а на вас сигурно ви е известно колко благосклонни са жените към тези покупки. Така един ден се запознах и с нея, с Дорунтина. Каза ми, че не е от Бохемия, а чак от Арбърия, но тук била омъжена. Когато й споменах, че преди известно време съм минал през Арбърия, тя само дето не изгуби съзнание от вълнение. Ти си първият човек, когото срещам — ми каза, — който идва оттам. Попита ме какво става нататък, дали не се е случило нещо, че никой не идва от близките й да я види. Бях чул за някаква война и за чумата, с една дума лоши новини, но след като й го казах, за да я успокоя, добавих, че това е било отдавна, почти преди три години. При тези думи тя простена: и аз, кажи-речи, оттогава нямам никакви вести от нашите. Нещо се е случило. И така разтревожена както беше, сред хълцания и сълзи, ми разказа как я задомили преди три години в Бохемия, как майка й и братята й не искали да я омъжат толкова надалеч, но единият от тях, Костандин, се наложил и обещал на майка си, дал й беса, както наричат напоследък албанците дадената клетва, дума, която не знаех и за пръв път я чух от нея, та дал беса, че ще доведе сестра си, колкото пъти майката поиска. Но минали седмици, месеци, след това години и никой не дошъл от дома й да я види, дори и Костандин, който се заклел. Мъката й станала непоносима, тъй като я потискала и самотата сред чуждите хора, а ведно с мъката и самотата от време на време я глождели и съмнения да не би да се е случило някакво нещастие с близките й. И когато чу от мене за войната и чумата, беше сигурна, че нещо лошо ги е сполетяло и че предчувствията й не са я излъгали. Тогава ми каза, че искала да отиде в Арбърия, но не знаела как да постъпи със съпруга си, който въпреки че й обещал да я заведе, след като братята й не се сещали да дойдат, погълнат от работа, все не намирал време за едно толкова далечно пътуване.
Като я слушах да говори, красива каквато бе и още по-хубава от сълзите, у мене изведнъж се породи желанието да я имам и подтикван от него, без да му мисля много, й казах, че ако иска, мога да я отведа в родния й дом. И понеже дългите пътувания бяха нещо най-обикновено в моя живот, аз й го казах така непринудено, както може да се каже на някого да го отведеш до съседния град, но на нея идеята ми й се видя неосъществима. Беше естествено отначало това да й се стори съвсем неприемливо, но онази разпаленост, с която се противопоставяше на предложението, породи у мене надеждата, че по-късно тя ще склони, тъй като ми се струваше, че го прави не за да убеди мене, а по-скоро себе си, че това е безумие. И колкото по-често повтаряше „ти си луд, а аз дваж по-луда, че те слушам“, толкова повече се разгаряше у мен желанието и растеше надеждата, че накрая тя ще се съгласи. На следващия ден, бледа като платно, навярно след прекарана безсънна нощ, тя ме попита с отпаднал глас, ако реши да тръгне с мене, как да обясни това на съпруга си. Тогава аз си рекох: победих. Бях убеден, че главното е веднъж да тръгнем сами из Европа; после да става каквото ще. Всичко останало ми се струваше без значение. Казах й да тръгне без негово съгласие, тъй като той си го заслужава. В края на краищата нали самата тя сподели с мене, че й обещавал да я заведе при близките й, но работата все го възпирала. Защо и тя да не замине, без да му се обади. Но как, как? — питаше тя в недоумение. — Как ще се оправдавам после пред него? Да тръгна сама с един непознат — и се изчерви. Разбира се, в никакъв случай няма да му кажеш, че си тръгнала с непознат човек, да пази бог — отвърнах аз. Но тогава как? — попита тя. — Помислил съм и за това. Ще му оставиш една бележка, че е дошъл брат ти и незабавно сте тръгнали, тъй като у вас се е случило нещастие. Какво нещастие? — прекъсна ме тя. — Ти нещо знаеш, чуждестранецо, но го криеш от мене. Ах, сигурно брат ми не е жив, иначе щеше да дойде да ме види.