Изминаха още два дни на колебание. Страхувах се, че ще се набия в очи и се стараех да се срещаме колкото се може по-скришом. Желанието ми да тръгна с нея стана неудържимо. И накрая тя се съгласи. Беше късен следобед, а времето съвсем мрачно, когато тя тичешком дойде на кръстопътя, където й бях казал, че ще я чакам, качи се на коня зад мене и без да разменим нито дума, тръгнахме. Пътувахме дълго, докато сметнах, че сме достатъчно далече, за да заличим всяка следа. Нощувахме в една затънтена странноприемница и на следващия ден, още не съмнало, отново тръгнахме на път. Излишно е да разказвам, че тя непрекъснато беше потисната. Успокоявах я, колкото можех, и продължавахме нататък. Така премина втората нощ в друга, още по-затънтена от първата странноприемница в някаква област, чието име дори и не зная. Няма да ви разправям подробностите около усилията ми да я склоня да стане моя любовница. Гордостта и особено постоянното й униние я възпираха. Аз използувах всички средства, като се почне от горещите молби, та до заплахите, че ще я оставя сама насред пътя. Най-сетне на четвъртата нощ тя стана моя. За мене това бе такова опиянение, че на следващата сутрин, напълно зашеметен, не знаех къде сме и накъде отиваме… Ако казвам някои излишни подробности, моля да ме прекъснете. Така прекарахме няколко неповторими дни и нощи. Отсядахме по странноприемниците, където ни завареше нощта, после продължавахме нататък. За да посрещнем разходите, продадохме част от накитите й. На мене ми се искаше това пътуване никога да не завърши, а тя бързаше. Колкото повече приближавахме границите на Арбърия, толкова по-тъжна и потисната ставаше. Какво ли може да се е случило? — питаше се от време на време. Каква ли е била тази война, каква ли е била тази чума? На няколко пъти разпитвахме из странноприемниците, но отговорите бяха доста объркани. Чухме за някакви големи боеве в пределите на Арбърия, но едни казваха, че това било твърде отдавна, други разправяха, че не е имало война, а чума, трети пък твърдяха, че това се е случило не в Арбърия, а в друга страна. Отговорите бяха противоречиви, но колкото повече приближавахме границите на Арбърия, нещата все повече се изясняваха. Мъчех се да науча нещо, докато тя си почиваше в стаята, за да не чуе. Насам вече всички знаеха за войната и за чумата, които бяха пламнали едновременно и покосили мъжката челяд по цяла Арбърия. След като влязохме в северните княжества на страната, започнахме да избягваме главните пътища и странноприемниците, като се мъчехме да пътуваме главно нощем. Бяхме стигнали съседните княжества и тя по никакъв начин не искаше да привличаме вниманието на околните. Вървяхме из пущинаците и страничните пътища. Любехме се, когато можехме. Поради лошото време бяхме принудени да се подслоним в една затънтена странноприемница, където аз научих истината за ужасното нещастие, сполетяло семейството й. За съдбата на тази знатна фамилия се говореше навсякъде. Бяха измрели всичките й братя, в това число и Костандин, който й бе дал беса, че ще я доведе. Стопанинът на странноприемницата знаеше всичко от игла до конец. Страхът, че може да я познаят, завладя и мене. Колкото повече приближавахме дома й, толкова повече си блъскахме главите как да обясни тя своето внезапно пристигане. Дорунтина, която смяташе, че братята й са живи, се ужасяваше при мисълта за предстоящата среща, докато на мен, който знаех истината, всичко ми се струваше много просто. Успокоявах се с това, че много по-лесно е да отговаря пред старата си, оглупяла от скръб майка, отколкото пред деветима братя.
Безпокойството й как ще обясни на близките си своето пристигане все повече растеше. Какво ще им отговори, когато я попитат „кой те доведе“? Да каже истината? Да излъже? Но какво?
Тогава се принудих да й кажа част от истината за сполетялото ги нещастие, между другото и това, че брат й Костандин, който й е дал дума, че ще я доведе, също е умрял заедно с неколцина от братята й.
При тази вест тя просто обезумя от мъка, но нито умората от пътя, нито покрусата бяха в състояние да пропъдят страха й как ще обясни внезапното си пристигане. Идеята да оправдае пътуването си с помощта на свръхестествена сила се роди у мене. Мислех и размислих, но не можех да намеря друго разрешение. Накрая се обърнах към нея. Няма какво да правиш, ще използуваш същата лъжа, която написа в бележката до съпруга си, ще кажеш, че те е довел брат ти Костандин, друг избор нямаш. Съпруга си излъгах, защото той знаеше, че брат ми е жив — отвърна тя, — а как да кажа същото на нашите, които знаят, че той е умрял? Именно, понеже той вече не е между живите, това е най-лесното — рекох аз. — Ще кажеш, че те е довел брат ти Костандин, а те нека го разбират както искат, нека си мислят, че те е довел неговият дух. В края на краищата нали той ти е дал дума жив или мъртъв да те доведе вкъщи? Всички знаят за неговата беса и ще ти повярват.