На мене работата ми се струваше много проста, тъй като вече знаех, че е жива само майката, но тя, която смяташе, че поне половината й братя са живи, не хранеше почти никаква надежда, че ще й повярват. Волю-неволю бе принудена да се съгласи с мене. Друг изход не виждаше. А нямаше и време да се измисли нещо по-убедително, защото бяхме толкова объркани, че нищо не ни идваше наум.
Накрая дойде и нощта срещу 11 октомври, ако не се лъжа, когато, придвижвайки се незабелязано като призраци, наближихме къщата. Няма да се спирам на вълнението й, което надхвърляше всякаква граница. Беше след полунощ. Така, както се бяхме разбрали, аз останах малко встрани, скрит в полумрака, а тя се запъти към дома. Видях, че не е в състояние да върви. Тогава се принудих да я настигна, хванах я под ръка и я заведох до портата, на която тя с разтреперана ръка почука или да бъда по-точен, само я сложи върху желязната дръжка, а всъщност аз почуках с нейната леденостудена ръка. Исках начаса да се отдръпна, но тя беше толкова объркана, че не пускаше ръката ми. Погалих за последен път косите й, за да я успокоя, но в този миг вътрешната врата изскърца и, слава богу, тя не само пусна ръката ми, но и ме блъсна като обезумяла. Чух гласа на старата отвътре: „Кой е?“ След това отговора: „Отвори, майко, аз съм, Дорунтина“ и отново гласа на старата. Вече се отдалечавах и не можах да разбера следващите думи, тъй като те ставаха все по-сподавени и придружени от хълцания.
Стигнах до главния път, където бях оставил коня, възседнах го и продължих нататък, за да намеря някое по-закътано място, където да прекарам нощта. Бяхме се разбрали да се срещнем тайно след два дни, но още в същия миг се убедих, че това няма да стане. На сутринта и през следващите дни, когато тук-таме чувах за суматохата, която бе предизвикало нейното пристигане, не само се уверих, че повече няма да я видя, но разбрах, че час по-скоро трябва да се махна оттук. Междувременно научих за разпратената от вас заповед и все повече се убеждавах, че с довеждането на тази жена аз съм извършил някакво кощунство, което, макар че изобщо не му отдавах значение, можеше да ми струва скъпо. Исках да изчезна час по-скоро, но нямаше начин. Заповедта бе стигнала до всички странноприемници и гранични места и веднага щяха да ме заловят. Отначало мислех сам да се предам, като си призная, че съм довел тази жена и че ако с това съм извършил нещо лошо, то не съм го сторил умишлено. След това промених решението си. Какво ми трябва — си рекох. — С малко повече усилие може да се измъкна и да се избавя от тази заплетена история. Предчувствувах, че неповторимите дни, прекарани с младата жена, ще се превърнат за мене в отрова. Започнах предпазливо да се промъквам, като избягвах главните пътища и странноприемниците и пътувах предимно нощем. Смятах, че веднъж като мина границата на вашето княжество, ще бъда извън всякаква опасност. Не знаех, че заповедта за моето залавяне е разпратена и в съседните княжества и графства. И именно това ме погуби. Простудих се, като преминавах някаква проклета река, Зла вода, струва ми се, така я наричат, и след това не зная какво стана с мене. Целият горях, започна да ме тресе и нищо повече не си спомням. Когато дойдох на себе си, се видях със завързани ръце и крака в една странноприемница. Ето това е всичко, господин началник. Не зная дали обясних случая както трябва, но вие можете да ме разпитвате за подробностите, които ви интересуват. Аз ще ви кажа всичко от игла до конец, господин началник. Съжалявам, че отначало се държах така, но вярвам, че разбирате моето положение. Ще направя всичко възможно да поправя грешката си и нищо няма да скрия, само ме разпитвайте, господин началник.
Най-сетне той замълча и очите му издържаха, без да трепнат, погледа на Стреси. Изведнъж почувствува, че гърлото му е пресъхнало, но не се осмели да поиска вода. Стреси продължаваше да стои, без да помръдне. След това, когато устните му се раздвижиха, за да заговори, по лицето на арестувания мигновено се плъзна лека усмивка.