— Това ли е истината? — попита Стреси.
— Да, господин началник. Това е истината.
— А?
— Това е истината, господин началник.
Стреси се изправи и бавно, сякаш вратът му се бе вдървил, извърна глава към помощника си и двамата стражи.
— Подложете го на изтезание — заповяда Стреси.
Не само очите на арестувания, но и лицата на другите трима застинаха от учудване.
— На изтезание ли? — попита помощникът едва чуто, уверен, че не е разбрал добре.
— Да — каза Стреси с леден глас. — На изтезание! И не ме гледайте с такива очи. Зная какво правя.
И с рязко движение той се обърна, за да излезе, а зад гърба му арестуваният започна да го моли и да стене:
— Господин началник, господин началник, какво означава това? О, всемогъщи боже, какво е това! Но защо, защо…
Стреси бързо изкачи стълбите, но въпреки това успя да чуе звънтенето на железата, с които започнаха да измъчват арестувания. Стенанията му, макар и приглушени, достигаха все по-жални и ужасяващи.
Капитанът влезе в стаята си, взе перото и започна да пише доклад до канцеларията на княза.
„Доклад за залавянето на лицето, което е довело Дорунтина Вранай. Снощи пограничният капитан Станиш ми предаде лицето, заподозряно в довеждането на Дорунтина Вранай. При първия проведен от мене разпит арестуваният не призна нищо и отрече да е познавал жена с такова име, а още по-малко да е пътувал с нея. След това заплашен, че ще бъде изтезаван призна всичко, като по този начин най-сетне хвърли светлина около загадъчния случай. Той даде следните показания: В края на септември тази година, по време на едно от своите обичайни пътувания, продавайки икони в Бохемия, лицето, за което става дума, случайно се запознава с Д.В. и след като изслушва мъката и тъгата й по далечния бащин дом, й предлага да я доведе при близките й. Успявайки да я склони да излъже съпруга си, като му остави бележка, че уж тръгва с брат си Костандин, той напуска с нея Бохемия. По време на пътуването лицето встъпило в интимни отношения с нея. Приближавайки княжеството, той успява да научи за нещастието, сполетяло семейството на Дорунтина Вранай. Казва й, че брат й Костандин отдавна е починал и поради липса на друга лъжа, за да оправдае пътуването си с един непознат дой убеждава Д.В. да каже на майка си, че я е довел духът на покойния й брат според обещанието, което й е дал приживе. След това, изплашен от последствията, се опитва незабелязано да напусне страната, без да се набива в очи, докато накрая бива заловен при вече известните ви обстоятелства в съседното графство, близо до странноприемницата «Двамата Робертовци». По моя заповед сега лицето се намира под арест. Чакам следващите ви разпореждания.
За току-що започналите изтезания Стреси не спомена нито дума. Сгъна внимателно листа, запечата го с червен восък и веднага го изпрати в престолнината на княжеството. След това написа писмо с почти същото съдържание, което изпрати до манастира „Трите кръста“ с придружителна бележка, ако архиепископът се е върнал в седалището си, писмото да му бъде препратено.
Шеста глава
Отново падна сняг, но за разлика от първия, този беше някак по-приемлив за хората. Каквото имаше да побелява, побеля, а онова, което трябваше да чернее, си остана черно. Стрехите пуснаха първите ледени висулки, а част от потоците замръзнаха, както обикновено, покрити от тънка ледена кора, която можеше да издържи само тежестта на птиците. Изведнъж пролича, че това ще е една от онези най-благоприятни за земята зими.
Под натежалите от сняг покриви се говореше само за Дорунтина, както за нищо друго досега. Вече всички знаеха за залавянето на онзи, който я бе довел, и по нещичко от признанията му, което бе достатъчно, за да се напълни с приказки света, както шепа жито стига да се засее цяла нива.
През всичките тези дни много куриери пристигаха от центъра в областта и не по-малко тръгваха оттук към центъра. Говореше се, че се готвел голям събор, за да се разпръсне веднъж завинаги мъглата и душевният смут, който породи тази невероятна история за вдигането на мъртвия брат от гроба. Стреси подготвял подробен доклад за събора. Арестуваният бе напълно изолиран и така ревниво охраняван от всяко чуждо око и ухо, че никой не знаеше със сигурност къде се намира.
Онези откъслечни признания на задържания, които бяха успели да се разпространят, сега пътуваха все по-надалеч, разнасяни от уста на уста сред топлата пара на дъха, допълвани от всевъзможни измислици, и се предаваха из пътищата от каруца на каруца и от странноприемница на странноприемница. Въпреки че поради студа по-рядко се движеха хора, за учудване приказките се разпространяваха със същата бързина, както и през топлите годишни времена. Дори като че ли сковани от зимния студ, така кристални и бляскави, те пътуваха много по-сигурно, незастрашени от опасността да бъдат изопачени, както през жегите от задухата, зашеметението и опънатите нерви. Но това съвсем не ще рече, че те не претърпяваха никакви промени, напротив и те се раздухваха, разпръскваха светлина или избледняваха с всеки изминат ден. И сякаш не стигаше всичко това, та хората допълваха: чакай, има и други, още по-заплетени работи. О, господи, кой знае какво има да чуят ушите ни — въздишаха онези, които бяха научили последните новини, и се отдалечаваха.