Застанал край леглото й, Стреси се загледа в лицето на Дорунтина. То беше все така красиво, както някога, ако не и по-хубаво, с очертани, като с пара изрязани устни.
— Дорунтина — повика я той съвсем тихо.
Тя отвори очи. В тях се четеше такава безжизненост и празнота, която с нищо не можеше да се запълни. Стреси се опита да й се усмихне.
— Дорунтина — повтори той, — добре дошла!
Тя го гледаше втренчено.
— Как се чувствуваш? — попита я Стреси и несъзнателно я хвана за ръката. Ръката й гореше. — Дорунтина — продължи той, снишил още повече глас. — Ти си пристигнала снощи след полунощ.
Тя потвърди с очи. Стреси искаше да остави за по-късно въпроса, който го измъчваше, но несъзнателно думите се отрониха от устата му:
— Но кой те доведе?
Очите й безжизнено го гледаха.
— Кой те доведе, Дорунтина? — повтори той.
Тя продължаваше да го гледа със същия израз на празнота и безнадеждност.
— Ти си казала на майка си, че те е довел брат ти Костандин, така ли е?
Дорунтина отново потвърди с очи. Стреси се помъчи да открие признаци на побъркване в погледа й, но тя продължаваше да гледа съвсем безразлично.
— Но нали беше научила, че брат ти вече от три години не е между живите — продължи Стреси със същия сподавен глас. Той почувствува сълзите й още преди да бликнат. Това бяха някакви особени сълзи, едва забележими, трогателни. Когато обляха лицето й, то изведнъж стана още по-далечно. Очите й сякаш казваха: Какво ме сполетя? Защо не ми вярвате…
Стреси бавно извърна глава към помощника си и към жената, която бдеше край леглото на старата госпожа, и им направи знак да излязат. Той се наведе над младата жена и погали ръката й.
— Но как дойде, Дорунтина? Как извървя целия този дълъг път?
Широко разтворените й от почуда очи се мъчеха нещо да изразят.
След час Стреси си тръгна. Лицето му бе леко пребледняло и без да извръща глава и да разговаря с когото и да било, се запъти към външната врата. Помощникът му го последва. На два-три пъти понечи да го попита дали Дорунтина му е казала нещо, но не се осмели.
Когато минаваха край църквата, Стреси сякаш се поколеба да свърне ли в гробището, но, изглежда, в последния момент промени намерението си.
Докато вървяха, помощникът му чувствуваше от Всички страни любопитните погледи на хората по пътя.
— Случаят е твърде странен — каза Стреси, без да поглежда помощника си. — Предполагам, че тази история ще се разчуе и така ще се раздуе, че за всеки случай трябва да напиша един доклад до канцеларията на княза.
„Смятам за необходимо да ви уведомя във връзка със събитието, което се случи на 11 октомври тази година призори в дома на знатната фамилия Вранаите, тъй като то може да има нежелателни последствия.
На 11 октомври сутринта старата госпожа на Вранаите, която през войната загуби деветимата си синове и, както е известно, живее сама, бе намерена в състояние на нервна криза заедно с дъщеря й Дорунтина. Последната твърди, че е пристигнала някъде към полунощ срещу 11 октомври, доведена от брат си Костандин, починал също преди три години, както и останалите братя.
След като отидох в дома им и поговорих с двете жени в агония, стигнах до извода, че нито една от тях не проявява признаци на полудяване, въпреки че онова, което пряко или косвено твърдят, разбира се, е съвсем неясно и невероятно. Трябва да подчертая, че и двете все още се намират под въздействието на съкрушителния удар, който несъзнателно са си нанесли една на друга — дъщерята, съобщавайки на майката, че я е довел брат й Костандин, а майката с отговора си, че Костандин заедно с останалите й братя отдавна не е между живите.
Помъчих се да разпитам Дорунтина, но тя твърде объркано ми разказа следното:
Една вечер през последните дни (точно кой ден не е в състояние изобщо да си спомни) в малкото градче на Централна Европа, където е задомена, й съобщили, че я търси някакъв непознат пътник. Щом излязла навън, и видяла току-що пристигналия конник, заприличал й на Костандин, макар че едва го разпознала, тъй като бил целият в прах от дългия път. Но когато конникът й казал, че е Костандин и е дошъл да я вземе, за да я заведе в бащиния им дом, както й бил обещал в деня на сватбата, у нея изчезнало всякакво съмнение. (Тук е мястото да спомена за големия шум, който навремето вдигна годежът на Дорунтина в толкова далечна страна, несъгласието на останалите й братя, и особено на майката да задоми дъщеря си надалеч, и настояването на Костандин да не се разваля годежът и най-накрая обещанието и дадената от него клетва, че щом майка им пожелае, той винаги ще довежда сестра си.)