Други, които слушаха тези разсъждения и обичаха да мислят по-просто за нещата, казваха, че ако става дума само за желанието някой да възкръсне, то не било необходимо да убеждават нито себе си, нито останалите дали възкръсването е добро, или не, тъй като това не зависело от тях. В края на краищата денят на Страшния съд ще то определи бог — отговаряха те — и кога ще е, никой не може да каже, а още по-малко пък друг освен господ може да изпрати знамение за него. Именно в това е бедата на празните приказки за възкръсването на Костандин — отвръщаха другите. Защото вдигането му от гроба се тълкува като знамение, като сигнал, че апокалипсисът може да настане и без намесата на бога. Римската църква точно в това иска да обвини нашата източноправославна църква, че е допуснала да се разпространява мълвата за настъпването на Страшния съд. Но сега ще ги сложат на място. Византийската църква ще докаже истината. Най-сетне Стреси е разкрил гнусната измама и скоро не само нашата страна, а и целият свят от Рим до Константинопол ще научи за това. Стреси сигурно ще бъде награден. Вижте, лампата в неговия дом последна угасва. Навярно до късно пише доклада си. Кой знае какво има да чуят ушите ни — казваха отново хората.
Никой не говореше за нищо друго, освен за разкриването на това как е била измамена Дорунтина. Единствено оплаквачките продължаваха да не променят нищо в своите вайкания. Дойде Задушница и всички, както си му е редът, отидоха на гробищата, за да зачетат паметта на мъртвите, а оплаквачките редяха като на погребение същите думи за двете покойници на Вранаите:
Стреси някак многозначително се подсмиваше, когато му разказваха за това. В последно време лицето му бе твърде пребледняло.
— Какво е бесата според вас? — обръщаше се той към другарите на Костандин, с които напоследък често обичаше да разговаря.
Те се споглеждаха. Бяха четирима младежи: Шпенди, Милосао и двамата сина на Равените. Почти всеки ден следобед Стреси се отбиваше в новата странноприемница, където те по навик ходеха още от времето, когато беше жив Костандин. Хората учудено поклащаха глави, щом видеха Стреси сред младежите. Някои смятаха, че има работа е тях, други, напротив, мислеха, че го прави ей така, колкото да убие времето си. Завършил е доклада — казваха — и сега си почива. Трети повдигаха рамене. Откъде да го знаеш защо се вре между тях. Стреси е потаен като дълбок кладенец. Никога не можеш да кажеш защо прави именно това, а не нещо друго.
— Та какво е бесата според вас или по-право каква е била според Костандин?
Четиримата младежи, които все още не можеха да се съвземат след смъртта на Костандин, защото го чувствуваха като свой брат, та дори и сега, след три години, той не излизаше от ума им, и които повечето хора къде на шега, къде сериозно наричаха „последователите на Костандин“, отново се спогледаха. Защо им задаваше Стреси този въпрос?
Отначало те с неохота приеха компанията на капитана. Винаги се бяха държали студено с него, още когато бе жив Костандин, но в последно време, откакто Стреси се бе заел да разследва загадъчното пристигане на Дорунтина, охладняването им към него още повече се засили и стигна до враждебност. Първоначалните усилия на Стреси да се сближи с тях се сблъскаха с тази недружелюбност. Но впоследствие другарите на Костандин, за всеобщо учудване, коренно промениха отношението си и приеха дружбата на капитана. Съвсем не са глупави — казваха за тях хората, когато ходеха в неделя на църква, — умни са това днешните младежи.