— Тази дума е употребявана и преди — продължаваше Стреси, — но смисълът, който й се придава в последно време, е почти съвсем нов. Аз съм я срещал на няколко пъти в съдилищата.
Те стояха замислени. През онези следобеди и вечери, които, след като си отиде Костандин, останаха пусти, те разпалено беседваха за много неща, но разговорите им за бесата бяха едни от най-любимите. Бесата от само себе си се свързваше с другите неща и до известна степен беше нещо като тяхна ос.
След предупреждението на архиепископа, изпратено до семействата им, когато Костандин беше още жив, те станаха по-внимателни и започнаха да се пазят от околните, но сега вече нищо не можеха да им направят, след като боготвореният от тях Костандин не беше между живите. Освен това Стреси, изглежда, знаеше за тяхното свободомислие и след като това му бе известно, защо да не чуе всичко. В края на краищата те не се страхуваха от възгледите си, а се бояха само от клеветите и изопачаванията, докато своите схващания бяха готови да изложат пред всекиго, ако им се отдаде възможност.
— Какво мислеше Костандин за бесата ли? — отвърна Милосао. — Това е свързано и с други негови разбирания и е трудно да се обясни без тях.
И те започнаха да излагат пред Стреси всичко отначало докрай.
Костандин, както смятаме, че знае и господин началникът, беше, общо взето, непримирим към действителността, заклет противник както и ние, на всякакви закони, институции, заповеди, затвори, полиция и съдилища. Той твърдеше, че всичко това са принудителни неща, които се налагат на хората отвън и бият по тях като градушка, затова трябва да се премахнат и да се заменят от други закони, продиктувани от съвестта на самия човек. Но под това той не разбираше нещо просто свързано само със съзнанието на хората, защото съвсем не беше такъв мечтател, който да вярва, че човечеството може да се управлява само със съзнание. Неговите схващания бяха твърде приемливи и в последно време бе забелязал да се появяват на места отделни кълнове от тях в живота на арбърийците и казваше, че те трябва да се развиват, да се насърчават и да се издигнат до нивото на цяла система. Ставаше дума за такова устройство, при което никой да няма нужда от уставни закони, от съдилища, затвори и полиция. Естествено, че и при такъв един порядък ще има драми, убийства и насилие, но човек сам ще съди другите и те него по собствената си съвест, а не принуден от законите. Извърши ли някой престъпление, сам ще отиде в затвора и ще излезе оттам, когато сметне, че е изкупил вината си.
Но как може да се замисли едно такова устройство? — питаше се Стреси. Не свеждат ли всичко само до съзнанието, което и самите те смятат за мечтателство?
Те твърдяха, че в един така устроен свят институциите щели да се заменят от други, неосезаеми и неприкосновени, в което няма никакво мечтателство, никакъв път, постлан с рози или нещо подобно, а напротив, те щели да бъдат също строги и сурови, с не по-малка тежест от предишните институции, само че ще съществуват у самия човек и няма да се свеждат единствено до съзнанието му, а ще отговарят на една добре осъзната идея, на вътрешно убеждение, на една утвърдена и приета от всички заповед, но изпълнена от всеки според собствената му воля. Значи човек сам ще бъде свой съдник, но не скрито, а пред очите на всички. Все едно да си представим, че човешките гърди са прозрачни и в тях се вижда мъката, драмата, решението или колебанието, гордостта или нещастието, и то от всички. Ето такива ще бъдат тези закони, които ще въведат новия порядък. Бесата е един от тях, може би най-важният.
Но бесата е все още нещо рядко. Тя не е напълно уточнена, крехка е като саморасло цвете, което се нуждае от култивиране. И за да подкрепят обясненията си, те припомниха на Стреси една случка, на която преди години се бе натъкнал като съвсем млад Костандин в недалечно селище. Един човек бе убил поканения на гости в дома си приятел. Стреси си спомняше нещо за тази история. Тогава бе чул израза „потъпкал дадената беса“. Цялото село, и мало, и голямо, били потресени от ужасната случка. Взели решение това никога да не се повтори. Дори отишли много по-далеч, решили, който и да мине през тяхното село, познат или непознат, да бъде закрилян от бесата, да бъде обявен за приятел и косъм да не падне от главата му. Всеки дом по всяко време да му оказва гостоприемство и докато е в селището им, да бъде сит и неприкосновен. На големия пазар, който ставал в този край, хората се шегували, като казвали: искате ли даром да ви сложат вечеря, минете през това село и почукайте на която и да било порта. Ще видите с какви почести ще ви посрещнат, дори след това ще ви изпратят до края на селото като някой епископ. Но хората от това селище не искали и да знаят за подигравките и отишли още по-далеч, поискали от княза и получили неговото съгласие сами да съдят онези, които потъпчат бесата. Така че нарушиш ли в това село бесата, жив няма да останеш. След време друго, твърде далеч оттук селище поискало същото нещо от княза, но той, изплашен да не започне това да се разпространява, не им дал съгласието си. Ето това е бесата, за която говореше Костандин. Той я считаше за едно: от най-съвършените неща и смяташе, че когато тя и другите подобни на нея закони се разпространят и обхванат всички области на живота, тогава насилствено наложените закони, заедно с техните институции, от само себе си ще отпаднат, както змията свлича старата си кожа.