Така говореше Костандин през онези незабравими техни следобеди в новата странноприемница: „Аз съм дал беса на майка ми, че ще доведа Дорунтина от далечния дом, където е задомена, винаги щом пожелае, дори и да съм: на легло от тежка болест или да бера душа, даже да остана с една ръка или един крак, или без очи, дори и ако… аз няма да потъпча бесата.“
— Дори и ако… — повтори Стреси. — Да не би да е искал да каже „дори и мъртъв“; Милосао?
— Може би — отвърна младежът смутено, — като гледаше през прозореца.
— Но по какъв начин? — попита Стреси. — Той е бил умен и не допускам да е вярвал, че призраците могат да действуват. Имам един доклад от епископа, в който се казва, че вие заедно с Костандин сте се смеели по време на великденските празници на хората, които вярвали във възкръсването на Христос. Тогава как е възможно самият той да вярва, че може да се вдигне мъртъв от гроба?
Младежите се спогледаха, като спотаиха усмивките си.
— Вие сте прав, господин капитан, понеже свързвате това с настоящето, но не трябва да забравяте, че той, а заедно с него и ние в нашите разговори и размишления сме имали предвид един друг свят, при съвсем нов порядък, разбирате ли, един свят с беса, в който това може да се случи, но по съвсем друг начин.
— Въпреки всичко вие живеете в този наш обикновен свят — отвърна Стреси.
— Да, но част от нас, може би най-добрата, мислено е пренесена в този друг свят.
— В другия свят — отвърна бавно Стреси. Сега беше негов ред да прикрие усмивката си.
Но те не обърнаха внимание или се престориха, че не са забелязали усмивката му и продължиха да разказват за другите схващания на Костандин, за убеждението му, че е необходимо коренно да се преустрои животът в Арбърия, убеждение, свързано с гигантската стихия, която той виждаше да се задава на хоризонта, с положението на Арбърия, притисната като в клещи между римската и византийската църква, между двата свята — Запада и Изтока. От техния сблъсък той не очакваше нищо друго, освен страхотни удари, на които Арбърия можеше да устои само като изгради защитна стена. Тя трябваше да създаде по-устойчиви от досегашните, наложени отвън закони и институции, да извърши едно повсеместно и трайно преустройство у самия човек, привидно незабележимо, но неприкосновено, тоест несломимо. С една дума Арбърия трябваше да промени своите закони, институции, затвори, съдилища и всичко останало и така да го насади у човека, че когато връхлетят стихиите, той да може да оцелее. Тя трябва да направи това, иначе ще бъде заличена от лицето на земята. Така говореше Костандин и смяташе, че това преустройство ще започне от бесата.
— Сигурно е било тежко и непоносимо поражение потъпкването на бесата за Костандин? — попита Стреси.
— Да, естествено… Особено след проклятието на майка му… Но всъщност това не беше поражение, господин капитан… Той успя да удържи бесата си… Разбира се, с известно закъснение… закъснение, причинено от едно изключително обстоятелство… смъртта… въпреки това той удържа…
— Но той не доведе Дорунтина — възрази Стреси, — вие добре знаете това, както и аз.
— Според вас може би не я е довел той, но за нас въпросът стои съвсем иначе.
— Истината е една и съща за всички. Дорунтина може да я е довел всеки друг, но не и той.
— Дорунтина я доведе той…
— Тогава искам да ви попитам, вие вярвате ли във вдигането на мъртвец от гроба?
— Това е вече нещо друго… То няма връзка със същността на въпроса.