— Как да няма? След като отхвърляте възкръсването на човек, как може да настоявате, че мъртвият е пътувал със сестра си?
— Тези две неща нямат никаква връзка, господин капитан… Това, за което вие говорите, е от второстепенно значение. Главното е, че той доведе Дорунтина.
— Навярно имате предвид двата свята, за които ние спорим — отвърна Стреси. — Това, което е невъзможно в единия свят, може да е истина в онзи, вашия свят, така ли е според вас?
— Може би… Може би.
Междувременно всеобщото вълнение в навечерието на големия събор продължаваше да расте. Приказките, като пожълтели листа пред буря, хвърчаха, кръжаха из въздуха, падаха по земята и отново литваха. Носеха се думи, предположения, предчувствия и невероятни слухове. Куриерите от центъра към областта и в обратна посока все повече зачестиха. Никой не знаеше с точност деня на събора, знаеха само, че с всеки изминат ден той приближава.
Седма глава
Поради огромния си вътрешен двор, който бе толкова обширен, че можеше да побере близо, две хиляди души, „Старият манастир“ бе определен за провеждането на големия събор. Дни наред дърводелците работиха, докато сковат пейки за поканените и навеси, в случай че завали: дъжд, както и трибуната, от която щеше да говори Стреси.
Накрая бе уточнено съборът да се състои в първия неделен ден от декември, но още от средата на седмицата повечето от странноприемниците в областта, особено онези, които се намираха наблизо до „Старият манастир“, както и всички странноприемници около главния път вече бяха препълнени. Пристигнаха доста, а се очакваха и други светски и духовни лица от всички краища на княжеството, както и поканени от съседните княжества и графства. Очакваха се и гости от далечни княжества и пратеници на светата патриаршия от седалището на империята.
През всичките тези дни, като гледаха каляските на пристигащите по главния път, повечето с изписани по вратичките гербове, както и благородниците, които седяха в тях, облечени в разноцветни облекла, често с извезани по дрехите емблеми като тези на каляските им, хората научиха за княжеските дворове, за порядките и ранга им в светската и духовна йерархия повече, отколкото през целия си живот. Едва сега разбраха какви неимоверни размери и колосално значение бе придобила тази история, която отначало им се бе сторила като най-обикновен брътвеж за някакво привидение през нощта срещу 11 октомври. Ден преди събора Стреси отиде в „Старият манастир“, за да види мястото. Приготовленията бяха напълно завършени, а дърводелците, прибрали инструментите, вече си бяха отишли. Ситният дъжд бе измокрил стълбите извън навеса. Стреси отиде на трибуната, от която щеше да говори, и остана за известно време така, с поглед, отправен към празните места под навесите.
Той дълго не свали очи от празните скамейки, като извръщаше глава ту надясно, ту наляво, сякаш го викаха или изведнъж до слуха му достигаха многобройни гласове и възклицания. По лицето му се разля горчива усмивка, след това с бавни крачки напусна мястото.
Най-сетне съмна и дойде многоочакваният ден на големия събор. Беше една от онези студени утрини, за които само като си помислиш, че е неделя, ти се струва още по-студено. Високите облаци стояха неподвижни, като закотвени на небето. Дворът на манастира, с изключение на местата, запазени за висшите служители, поканени от другите княжества и Константинопол, се препълни с хора още рано сутринта и на закъснелите тълпи не им оставаше нищо друго, освен да заемат места по обширните орници отвъд стените на манастира с надеждата, че все пак ще успеят нещо да разберат. Бяха сигурни, че ще научат нещичко, и то много скоро, след като представляваха първата бариера, през която ще преминат новините, преди да залеят всичко наоколо.
Повечето от тях, загърнати с бозово-пепеляви гуни, за да се предпазят от студа и особено от дъжда, гледаха редиците на пристигащите коне и каляски, от които слизаха поканените. Местата в манастирския двор полека-лека се запълниха. Последни пристигнаха специалният пратеник на княза, посланиците от Византия, придружени от архиепископа на княжеството, и Стреси, чиято черна униформа с извезани бели еленови рога го правеше не само по-висок, но и по-блед.
Архиепископът се отдели от групата и се запъти към ораторската трибуна, за да открие събора. Зачуха се гласове: „Тишина! Тишина!“, и полека-лека сред големия двор най-сетне се въдвори тишина. Едва тогава се разбра, че глъчката, която се чуваше до този момент, идеше от тълпата отвъд стените на манастира.
Архиепископът се помъчи да говори силно и звучно, но му липсваше купола на катедралата, под който бе свикнал гласът му да звучи така. Той започна да нервничи от немощния си глас, изкашля се да очисти гърлото си, но гласът му безпомощно потъваше в просторния двор и може би само стените донякъде щяха да спомогнат да се придаде известна звучност на гласа му, макар да беше твърде тих. Въпреки това архиепископът продължи да говори. Той каза накратко за целта, поради която се свиква този голям събор, за да се изясни ужасната заблуда, плъзнала за съжаление от това селище, във връзка с така нареченото „вдигане на някой си от гроба и пътуването му с един жив“ (той наблегна на думите „някой си“ и „един жив“, изглежда, за да подчертае, че не желае да спомене дори имената на Костандин и Дорунтина), говори за разпространяването на тази измислица из цялото княжество, отвъд пределите му, та дори и извън границите на Арбърия, за непредполагаемите катастрофални последствия, които може да предизвика подобна ерес, ако се остави свободно да се шири, и накрая за стремежа на Римската църква да използува тази ерес срещу Светата византийска църква и за мерките, за стремежа на Римската църква да използува тази лъжа.