Стреси отново преглътна. Гърлото му бе пресъхнало и той полагаше неимоверни усилия при произнасянето на думите, но въпреки това продължи да говори. Разказа за бесата и за разпространяването й сред арбърийците. Докато говореше, забеляза, че един от тълпата се насочи към него, като държеше в ръка нещо тежко, навярно камък. Толкова ли бързо започват — помисли си и лакътят му докосна дръжката на сабята под пелерината. Когато човекът приближи, Стреси видя, че бе синът на Равените и не държеше камък, за да го удари, а стомна с вода.
Капитанът се усмихна, пое стомната и утоли жаждата си.
— Сега ще се помъча да обясня причините, които са породили бесата и разпространяването на този нов нравствен закон сред нас — продължи Стреси. Той се спря накратко на тежкото положение в света, на смътното бъдеще, изпълнено с черни облаци вследствие дрязгите и търканията между големите империи и религиите, спомена за заговорите, сплетните и недоверието, които се ширят навсякъде, и за позициите на Арбърия сред този бурен океан с огромни вълни.
— Всеки народ, изправен пред опасност, изостря отбранителните си средства и главното, създава нови средства. Трябва да си непрозорлив, за да не разбереш, че Арбърия е изправена пред големи драми. Рано или късно те ще стигнат своя предел, ако вече и не са го достигнали. Тогава възниква въпросът, при тези нови условия на всеобщо влошаване на климата в света, в тези времена на изпитание, на недоверие и нечувани престъпления какъв ще бъде обликът на човека от Арбърия? Ще се слее ли със злото или ще успее да му се противопостави? С една дума ще се обезличи ли, като надене съвременната маска, за да осигури съществованието си, или ще запази, неизменен облика си с риск да си навлече гнева на времето? За Арбърия наближава мигът на изпитанието, на избора й между едното и другото. И ако народът й е започнал да развива в недрата си една такава съвършена структура, част от която е бесата, това показва, че Арбърия понастоящем прави своя избор. И този призив се вдигна от дъното на гроба, където лежи Костандин, за да покаже на Арбърия и на целия свят накъде да върви.
Стреси обгърна с поглед още веднъж многолюдната тълпа пред себе си, след това погледна надясно и наляво хората под навеса.
— Но никак не е лесно да се последва този призив — продължи той. — Това ще изисква много жертви от редица поколения, защото той е по-тежък и от Христовия кръст. Сега, когато завършвам — и Стреси извърна глава към местата, където седяха пратениците на княза, — искам да добавя, че понеже това, което казах, не отговаря или поне сега-засега е в разрез с моите служебни задължения, аз още в този миг си подавам оставката.
С дясната си ръка Стреси докосна емблемата с белите еленови рога, зашита от лявата страна на пелерината му, откъсна я с рязко движение и я пусна на земята.
Без да каже нищо повече, слезе по дървените стълби, не извърна глава към никого и тръгна сред тълпата, която му правеше път със смесено чувство на уважение, страхопочитание и ужас.
След този ден никъде повече не видяха Стреси. Нито помощникът му, нито близките му, дори и жена му не знаеха или не искаха да дават обяснение къде се намира.
В „Старият манастир“ скамейките и навесите бяха разглобени и носачите изнесоха дъските и гредите, така че във вътрешния двор не остана и помен от събора, но въпреки това хората не забравиха нито една от думите на Стреси. Те се предаваха от уста на уста и от село на село с шеметна бързина. Слуховете, че Стреси бил арестуван заради речта си, много скоро се опровергаха, защото започнаха да разправят, че някои го видели еди-къде си, други, че чули познатия тропот на коня му, трети, че са го зърнали на главния път да върви към север и били сигурни, че е той, въпреки че било здрач и косите му били покрити с прах. Откъде да знаеш, откъде да знаеш — отвръщаха хората. Какво ли не му минава на човек през ум, господи. С треперещ глас, както се случва, когато зъзнеш от студ, някой продължаваше: Понякога си мисля да не би той да е довел Дорунтина. Чуваш ли го, чуваш ли го — обаждаше се друг, — какви ги дрънкаш, да не си полудял бе, човече! Защо се учудваш — отвръщаше първият, — от деня, в който Дорунтина се върна, вече нищо не може да ме изненада.