— Да отидем до църквата — каза той, когато усети зад гърба си крачките и ускореното му дишане. — Да огледаме гроба на Костандин.
— Добре сте се сетили — отвърна помощникът. — В края на краищата цялата тази история се свежда до излизането на някого от гроба.
— И през ум не ми минава подобна глупост — сряза го Стреси. — Съвсем друго нещо имам предвид.
Крачките му ставаха все по-провлачени, а наум си казваше: защо взех толкова присърце тази работа? Всъщност не се е случило нито убийство, нито престъпление или нещо от подобен род, за което като капитан на областта да нося отговорност. И преди малко, докато пишеше доклада, на два-три пъти се замисли да не би прибързано да обезпокоява канцеларията на княза с нещо съвсем незначително. Въпреки всичко в себе си бе уверен, че правилно е постъпил. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че се е случило нещо много по-голямо, което надхвърля убийството и престъплението, нещо, пред което всички убийства и престъпления изглеждат като дребно ежедневие.
Малката църква с наскоро поправена камбанария беше съвсем наблизо, но Стреси неочаквано промени пътя си и влезе в гробището не през желязната порта, която го свързваше с двора на църквата, а през малката, едва забележима дървена вратичка. Той отдавна не бе идвал тук и с труд се ориентираше.
— Насам — обади се помощникът му, който го следваше. — Мисля, че гробовете на Вранаите са от тази страна.
Стреси се обърна и го последва. Тук-таме пръстта се бе слегнала. От малките потъмнели икони, поставени по гробовете, покапани с восък от свещите, лъхаше печал. Някои от гробовете бяха покрити с плесен. През лятото тук ще да е прохладно — помисли си Стреси.
Помощникът му доста се бе отдалечил, като търсеше нещо между гробовете. Стреси се наведе, за да изправи един наклонил се кръст, но, изглежда, той беше доста тежък и след като не успя, продължи нататък. Помощникът му правеше знаци отдалеч: най-сетне ги намерих.
Стреси приближи. Гробовете бяха наредени един до друг, а плочите от черен камък, издялани с една и съща форма, наподобяваха нещо като кръст, меч или прострян човек с разперени ръце. В горната им част беше издълбано място за иконата и свещите, под което стоеше името на покойника.
— Ето го неговия гроб — каза помощникът със сподавен глас.
Стреси повдигна глава и забеляза, че лицето му е пребледняло.
— Какво ти става?
Помощникът посочи с ръка гроба:
— Погледнете по-внимателно. Вижте как плочата е леко отместена встрани.
— Наистина ли? — учуди се Стреси, като се наведе, за да види по-добре мястото, което сочеше помощникът. Той дълго разглежда камъка, после се изправи. — Да, има известно разместване.
— Нали ви казах — отвърна помощникът, в чийто глас се долавяше едновременно и доволство, че началникът му се съгласи с него, и нотка на страх.
— Въпреки всичко това още нищо не значи — каза Стреси.
Помощникът му учудено извърна глава, а очите му сякаш искаха да кажат: естествено, че един началник при каквито и да било обстоятелства трябва да запази достойнството си, но има неща, пред които чинове и служба остават на заден план.
— Това още нищо не значи — повтори Стреси. — Първо, плочата може от само себе си да се е разместила вследствие слягането на пръстта, както се случва с повечето гробове след време. Второ, дори и да предположим, че някой я е отместил, този някой може да е непознатият пътник, който преди да тръгне да доведе Дорунтина, е разместил плочата, за да направи по-убедително излизането на мъртвия от гроба.
Помощникът го слушаше със зяпнала уста. Той понечи нещо да каже, но Стреси не го остави.
— По-голяма е вероятността да е направил това, след като е изпратил Дорунтина към къщи — продължи той. — Може след като са се разделили, да е дошъл тук, леко да е отместил плочата и после да е отишъл да си гледа работата.
Уморен, Стреси съзерцаваше ширналото се поле в далечината, сякаш търсеше да открие посоката, в която бе тръгнал непознатият. Оттук съвсем ясно се виждаше триетажната къща на Вранаите, част от селото и широкият друм, който продължаваше нататък. На това открито място между църквата и мрачната къща се бе случило загадъчното събитие през нощта срещу 11 октомври. „Ти върви напред, аз ще се отбия за малко в църквата“ — спомни си Стреси думите й. Така ще да е било, ако Дорунтина не лъже.
Помощникът не сваляше очи от Стреси. Постепенно цветът на лицето му се възвръщаше.
— Аз ще намеря този човек — каза високо Стреси. Тези думи той прецеди през зъби с едно заканително съскане и помощникът му, който го познаваше от години, разбра, че желанието на началника му да издири непознатия надхвърляше границите на служебните му задължения.