Мисълта му се пренасяше от едно на друго и пак се връщаше на първия въпрос: Кой ли ще да е бил този среднощен конник? Както и Дорунтина сама твърди, отначало не могла да го познае, заприличал й на Костандин, но бил толкова прашен, че едва се различавали чертите на лицето му. Той не слязъл от коня, не пожелал да се срещне с никого от семейството на зетя (те са го познавали, защото са го виждали на сватбата) и пожелал да пътуват само нощем. Значи той е криел нещо. Стреси не попита дали Дорунтина не е зърнала поне веднъж лицето на непознатия. Трябваше на всяка цена да й зададе този въпрос, въпреки че бе глупаво да се съмнява, че пътникът съзнателно не се е прикривал. Наистина е безумие да си помислиш, че може да е бил Костандин, макар че работата не свършва с това… Ясно е, че не е бил Костандин, но Стреси започна да се съмнява дали и тази жена… беше Дорунтина.
Стреси почти блъсна масата, когато изведнъж стана. Бързо излезе навън и със същия устрем продължи нататък през полето. Дъждът бе спрял. Само тук-таме от мокрите дървета се отронваше по някоя и друга блестяща капчица. Стреси крачеше с наведена глава. Той стигна с изненадваща бързина до портите на Вранаите. Прекоси големия коридор, забеляза, че жените, които бдяха над двете нещастници, сега са станали много повече и влезе в стаята, където лежаха майката и дъщерята. Още от вратата погледна бледото лице на Дорунтина с тъмни кръгове под безжизнените очи. Как можа да се усъмни? Разбира се, че беше тя — къщите очи, същото лице, които женитбата надалеч изобщо не бе променила, а само като че ли ги бе покрила с някакъв загадъчен воал.
— Как се чувствуваш? — попита я той тихо, като седна на стола край леглото с усещането за вина поради съмненията си.
Очите й го гледаха втрещено. В тях се четеше непоносима мъка и Стреси пръв сведе поглед.
— Извинявай, че отново те безпокоя — заговори той, — но искам да те попитам нещо твърде важно, разбираш ли ме, Дорунтина, което е от значение и за тебе, и за майка ти, и за всички нас. Не видя ли поне за миг лицето на човека, който те доведе?
Дорунтина продължаваше да го гледа със същия вцепенен поглед.
— Не — отвърна най-сетне с тих глас.
Изведнъж Стреси почувствува как цялата тази атмосфера на внимание и вежливост между тях рухна. Изпита безумно желание да я хване за раменете, така да я разтърси и да кресне: Защо не казваш истината, Дорунтина? Как е възможно да пътуваш дни и нощи с един човек, да смяташ, че е брат ти и нито веднъж да не го погледнеш в лицето? Не ти ли беше домъчняло за него? Не изпита ли желание да го прегърнеш?
— Но как е възможно? — попита той.
— Бях толкова развълнувана, когато ми каза „Аз съм брат ти Костандин, дойдох да те взема“, че сякаш гръм ме порази.
— Не ти ли мина през ум, че може да се е случило нещо лошо?
— Разбира се. Помислих най-лошото, че някой от нашите е умрял.
— Навярно най-напред си помислила за майка си. После за някого от братята?
— Мина ми през ум за всеки от тях. В това число и за Костандин.
— Затова ли го попита защо косите му са целите в кал и лъхат на пръст?
— Да.
Клетата — си каза наум Стреси, като се помъчи да си представи какъв ли ужас е било за нея, ако само за миг си е помислила, че пътува с мъртвец. А, изглежда, част от пътя е изминала с това съмнение.
— От време на време отхвърлях тези мисли — продължи тя. — Това е моят брат — си казвах, — моят брат, жив и здрав. Но… — и тя не можа да довърши.
— Но… — повтори Стреси. — Какво искаше да кажеш, Дорунтина?
— Нещо ме възпираше да го прегърна — рече тя, като съвсем сниши глас. — И аз самата не зная какво.
Стреси гледаше спуснатите й мигли, които хвърляха сянка върху скулите й.
— Толкова се бях затъжила, толкова се бях затъжила и въпреки това не успях нито веднъж да го прегърна.
— Нито веднъж! — повтори след нея Стреси.
— Така ми е мъчно, особено сега, когато разбрах, че той отдавна вече не е между живите.
Гласът й стана по-уверен, а гърдите й започнаха по-бързо да се вдигат и отпускат.
— Ако можеше да се повтори това пътуване — каза тя, — ако можех поне още веднъж да го видя!
Тя бе напълно убедена, че е пътувала с мъртвия си брат. Стреси не знаеше дали да й възрази, или да я остави е това впечатление.
— Значи нито веднъж не видя лицето му? Дори и в мига, когато се разделяхте и той ти казал: „Ти върви вкъщи, аз имам малко работа в църквата“?