— Нито тогава — отвърна тя. — Беше тъмно като в рог и нищо не се виждаше, а из пътя бях винаги зад гърба му.
— Но не спряхте ли някъде? Не почивахте ли?
Тя поклати глава:
— Не си спомням.
Стреси изчака, докато очите й отново се спрат на него.
— Не ти ли мина през ум, че той крие нещо от тебе? — попита Стреси. — Не е пожелал да слезе от коня, когато дошъл да те вземе, нито пък извърнал глава да те погледне по време на пътуването и това, че е искал да пътувате само през нощта? Всичко това не те ли накара да се усъмниш в него?
Дорунтина потвърди с глава:
— Мина ми през ум, но сега си обяснявам, че е било напълно естествено да крие лицето си от мене, защото е бил мъртъв.
— Или не е бил Костандин — прекъсна я неочаквано Стреси.
Дорунтина го изгледа продължително.
— Това е едно и също — отвърна тя спокойно.
— Как така едно и също?
— След като отдавна вече не е между живите, ще рече, че не е бил той.
— Друго исках да кажа — отвърна Стреси. — Не ти ли мина през ум, че може изобщо да не е брат ти, а някой измамник, някакъв мним Костандин?
Дорунтина кимна отрицателно с глава:
— Не, изобщо.
— Изобщо? Спомни си по-добре, Дорунтина.
— Сега мога да мисля, но през онази нощ не беше възможно — отвърна тя.
— А сега не се ли съмняваш, че може би не е бил той?
Тя отново го изгледа продължително, а Стреси се помъчи да открие какво преобладаваше в очите й: мъка, ужас, съмнение или пареща болка по изгубените близки. Но в тях имаше от всичко, примесено с някакво непознато нему чувство, или навярно така му се струваше, тъй като погледът й изразяваше смесица от много неща.
— Може би не е бил той — повтори Стреси, като толкова приближи глава до нея, сякаш искаше да надникне в дъното на някакъв кладенец. Дълбоко в очите й личеше влагата на сълзите. Дорунтина отново заплака.
— Не зная какво да кажа — прошепна тя, като хълцаше. — Ох, не зная какво да кажа.
Стреси я остави мълчаливо да поплаче, после стисна леко ръката й, след това хвърли поглед към леглото на майката, която навярно спеше, и безшумно излезе от стаята.
След два дни започнаха да пристигат първите вести от странноприемниците. Никъде не бяха виждали нито мъж и жена на кон или на отделни коне, нито пък да пътува сама млада жена на кон или с кола. Въпреки че все още не бяха отговорили от най-отдалечените странноприемници, Стреси се обезсърчи. Беше уверен, че още в самото начало ще попадне на следа. Нима е възможно? — питаше се Стреси, като четеше известията. Как е възможно да не ги е видяло човешко око? Всички ли са спали през тези нощи, докато те са пътували? Не, не е възможно — окуражаваше се той. Все ще се намери някой, който ги е видял. Ако не днес, то утре, ако не утре, вдругиден. Все ще се намери някой.
Междувременно по нареждане на Стреси помощникът му бе прелистил целия семеен архив на Вранаите, за да открие някоя нишка, която би довела до разгадаване на загадката. Но още на първия ден, с подпухнали очи, той каза вечерта на Стреси, че с удоволствие би приел да го изпрати в командировка да преброди пътища и странноприемници, за да открие следите на беглеца, отколкото да си вади очите с тази толкова досадна работа. Това беше един от най-древните родове и в архива му се срещаха документи отпреди двеста, а понякога и отпреди триста години. Освен това бяха написани на най-различни езици и азбуки, като се почне от албански и латински и се стигне до готически и кирилица. В архива се намираха най-различни стари документи за собственост, различни завещания, съдебни решения, бележки за семейното родословие, които водеха чак до 881 година, както и разни укази за ордени и отличия. Голяма част от архива заемаха разменените писма, някои от които засягаха и въпроси за браковете в рода. Помощникът на Стреси отдели настрана десетки такива писма, за да ги прочете след това по-внимателно, и особено онези, които се отнасяха до женитбата на Дорунтина. Някои от тях бяха написани с готически букви, като че ли на немски език, изпратени чак от Бохемия. Най-интересни му се сториха копията от писмата на старата госпожа Вранай до нейния дългогодишен приятел, владетеля на съседното графство, граф Топиа, с когото, изглежда, често се е съветвала по семейни въпроси, както и неговите писма-отговори. В две-три от тях, на които помощникът хвърли бегъл поглед, старата госпожа споделяше колебанията си във връзка с омъжването на Дорунтина толкова далеч и го молеше за съвет как да постъпи. В едно от писмата, което трудно се разчиташе, навярно изпратено наскоро (личеше, че е писано от трепереща старческа ръка), тя се оплакваше от ужасната си самота. Пишеше, че снахите й една след друга си отишли, вземайки със себе си и невръстните си деца, и я оставили сам-самичка. Обещавали й, че ще се върнат, но нито една от тях не го сторила и може би донякъде имали право. Коя млада невеста ще пожелае да се върне в дом, за който хората приказвали, че над него е надвиснала сянката на смъртта.