Станцията се намираше на дванадесет стъпки от мен, но вече представлявах независима планета, самостоятелен свят. Бях затворен в малък и подвижен цилиндър, от който се откриваше чудесна гледка към цялата Вселена, обаче не разполагах практически с никаква свобода на придвижване вътре в скафандъра. Креслото и предпазните колани не ми позволяваха да се извърна в него, макар ръцете и краката ми да имаха достъп до контролното табло и чекмеджетата.
Най-големият ни враг в Космоса е слънцето, способно да те ослепи само за секунди. Внимателно включих тъмните филтри от „нощната“ страна на скафандъра и погледнах към звездите. Включих и външния сенник на шлема на автоматичен режим, така че както и да се обърнеше скафандърът, очите ми щяха да бъдат защитени от нетърпимото слънчево сияние.
След малко открих търсения обект — малка сребърна люспица, чийто металически блясък я отличаваше от околните звезди. Натиснах педала за контрол на двигателите и почувствах лекото ускорение, с което те ме отдалечиха от станцията. След десетина секунди реших, че скоростта ми е достатъчна, и ги изключих. До пет минути щях да измина останалата част от пътя, и още толкова щяха да ми бъдат необходими, за да се завърна в станцията с придобивката си.
Точно в мига, когато се устремих към космическата бездна, усетих, че нещо съвсем не е наред.
В един космически скафандър никога не цари пълна тишина. Винаги се чува лекото съскане на кислородния апарат, тихото бръмчене на вентилаторите и моторите, собственото дишане, и вслуша ли се човек внимателно — биенето на собственото му сърце. Тези звуци остават затворени в скафандъра, тъй като не могат да избягат в обкръжаващия те вакуум. Представляват едно на пръв поглед незабележимо свидетелство за съществуването на живот в космоса, тъй като им се обръща внимание само тогава, когато се променят.
Сега се бяха променили. Към вече познатите ми звуци се бе присъединил още един, чийто произход не успях да определя. Представляваше непрекъснато приглушено туптене, понякога придружавано от звука, причиняван от стърженето на метал.
Веднага застинах, затаих дъх и се опитах да определя посоката, от която се разнася непознатият звук. От индикаторите на таблото не можеше да се разбере нищо. Всички стрелки бяха замръзнали върху циферблатите и не просветваше нито една от червените светлинки, сигнализиращи за бедствие. Това донякъде ме успокои, но не особено. От дълго време бях свикнал в такива обстоятелства да се доверявам преди всичко на инстинктите си. Сега те ми подаваха сигнали за тревога и ми казваха, че трябва да се прибера в станцията, преди да е станало късно…
Дори и сега не мога да си спомня добре последвалите няколко минути. Паниката, подобно на приливна вълна, започна да запълва разсъдъка ми, преодолявайки бентовете на здравия разум и логиката, които всеки човек трябва да издигне пред тайните на вселената. Дадох си сметка какво представлява да се сблъскаш с безумието. Друго обяснение на фактите не успях да открия.
Нямаше как да продължавам да се самозалъгвам, че смущаващият ме шум е предизвикан от неизправен механизъм. Макар и да се намирах в пълна изолация, далеч от всякакво човешко същество, и всъщност от какъвто и да е материален предмет, не бях сам. Благодарение на пустотата на вакуума ушите ми доловиха почти безмълвното, но осезаемо присъствие на друго живо същество.
В този пръв страшен миг ми се стори, че нещо се опитва да проникне в скафандъра. Нещо невидимо, търсещо убежище от жестокия и безмилостен космически вакуум. Започнах трескаво да оглеждам всичко наоколо си. Не открих нищо, разбира се. Не трябваше и да го има. При все това, стърженето продължаваше да се чува.
Независимо от всички глупости, писани за нас, не е вярно, че космонавтите сме суеверни. Може ли обаче да ме упрекнете, че след като изчерпах всички възможни ресурси на логиката изведнъж се сетих за Бърни Самерс, загинал в близост до станцията на разстояние от нея, еднакво с моето?
Бърни бе станал жертва на един от „невъзможните“ нещастни случаи. Те винаги са „невъзможни“. Три неща се бяха повредили едновременно. Устройството, подаващо кислород, излязло от строя и повишило рязко налягането в скафандъра. Предпазната клапа не се задействала, но затова пък поддало едно дефектно съединение. Скафандърът се разхерметизирал само за част от секундата.