Лиз беше със зелена копринена пола. Карираната й блуза в розово и кафяво, ушита не без вкус, й стоеше добре. На ръката й блестеше пръстен с едри, фалшиви рубини, а на врата й висеше на сребърна верижка медальон, който стигаше почти до коленете й. Обувките й с разкривени високи токове отдавна не бяха виждали четка. Шапката й едва ли би могла да се побере в скрина.
Лизи влезе от задния вход в заведението „Синята сойка“. Тя седна на една маса и натисна бутона с вид на знатна дама, която звъни за каретата си. Дойде келнерът, чиято широка усмивка и тих говор изразяваха почтителна фамилиарност. С доволен, кокетен жест Лиз приглади копринената си пола. Тя просто използуваше положението. Тук можеше да се разпорежда и щяха да й прислужват. По-големи женски привилегии от тези нейният свят не можеше да й предложи.
— Уиски, Томи — каза тя така, както нейните сестри от богаташките квартали отронват: „Шампанско, Джеймз.“
— Готово, госпожице Лизи. С какво да бъде?
— Със сода, Томи. Малкия минавал ли е днес насам?
— Не, госпожице Лизи, не съм го виждал днес.
„Госпожице Лизи“ непрекъснато се пускаше в обращение, защото всички знаеха, че Малкия държи да се отнасят почтително с годеницата му.
— Трябва ми — каза Лиз, след като отпи от кипящата сода. — Дочух, че щял да отиде на бала с Ани Карлсън. Само да посмее. Червенооката му бяла мишка! Само да ми падне. Ти ме познаваш добре, Томи. От две години сме сгодени с Малкия. Виждаш ли този пръстен? Той казва, че го бил купил за петстотин долара. Само да отиде с нея на бала! Ще му изтръгна сърцето с нож! Още едно уиски, Томи.
— Защо обръщате внимание на хорските приказки, госпожице Лизи? — каза келнерът, чиито думи се лееха мазно от цепнатината над долната челюст. — Малкия не е човек, който ще зареже жена като вас. Още сода?
— Да, две години вече — повтори Лиз, поразмекнала се под магическото въздействие на дестилаторското изкуство. — Вечер аз все играех на улицата, защото нямаше какво да правя у дома. Отначало само седях на стълбите пред къщи и гледах светлините и минувачите. Но една вечер мина Малкия и ме изгледа, и аз веднага си паднах по него. Когато ме напи за първи път, ревах цяла нощ и дори ядох пердах, защото другите не можеха да заспят от мен. А сега… Томи, ти виждал ли си я някога тази Ани Карлсън? Да не беше кислородната вода, отдавна да се е самоубила. О, само да ми падне той. Ако се отбие, нали ще му кажеш, че го търся. Ще му изтръгна сърцето с нож. Бъди сигурен. Още едно уиски, Томи.
С несигурна крачка и напрегнат, светнат поглед Лиз излезе на улицата. Пред прага на една къща седеше къдрокосо момиченце и се чудеше как да оправи оплелото се парче канап. Лиз чучна до момиченцето. На зачервеното й лице още трептеше крива усмивка, но погледът й изведнъж стана ясен и чист.
— Нека ти покажа как се прави „трион“, малката — каза тя и подви пола над очуканите си обувки.
Докато двете седяха на прага, в Клуба на малките часове се палеха светлините на бала. Този бал се уреждаше веднъж на два месеца и членовете на клуба много се гордееха с него и гледаха всичко да бъде изискано.
В девет часа в залата се появи председателят на клуба Мълали Малкия с дама под ръка. Златисти като на Лорелай бяха косите й. Тя говореше с ирландски акцент, но едва ли някой би взел нейното „да“ за „не“. Тя застъпи дългите си поли, изчерви се, после се усмихна, гледайки Малкия право в очите.
И когато двамата се спряха на средата на излъскания паркет, случи се нещо, за чието предотвратяване всяка нощ горят много лампи в много кабинети и библиотеки.
От кръга на присъствуващите в залата изскочи със зелена пола самата Съдба под партизанското име „Лиз“. Очите й, по-черни от въглен, гледаха сурово. Тя не пищеше, нито проявяваше някакво колебание. Съвсем не по женски тя пусна една ругатня — любимата ругатня на Малкия, — и то с глас, груб като неговия. А после, за най-голям ужас на членовете на клуба, тя изпълни заканата си, изречена пред келнера Томи, изпълни я, използувайки докрай дължината на ножа си и силата на ръката си.
След това в нея се събуди първичният инстинкт за самосъхранение… или инстинктът за самоунищожение, който обществото е присадило на дървото на природата.
И тя хукна по улицата бързо и безпогрешно — както горски бекас лети по здрач през млада гора.
И тук наяве излезе най-големият позор на големия град, неговата най-стара и отвратителна язва, неговата мръсотия и падение, неговото черно петно и поквара, неговото безчестие и престъпление, поощрявани, ненаказвани и лелеяни, наследени от тъмната епоха на най-страшното варварство — започна дива хайка против Човека. Само в големите градове, там и само там са възможни хайките, в които с вой дейно участие вземат високата култура, гражданското съзнание и градската издигнатост.