Даян се обади на Рон Джоунс.
— Научих, че тялото на мъжа ми вече е при вас.
— Да, госпожо Стивънс. Наредих да се погрижат за козметиката и получихме дрехите, които ни пратихте. Благодаря.
— Мислех си… дали погребението може да се уреди за петък?
— Разбира се. Ще се погрижим за всички подробности. Предлагам да е в единайсет часа.
„След три дни с Ричард ще се разделим завинаги. Или поне докато не отида при него“.
В четвъртък сутринта, докато Даян подготвяше последните неща за погребението и проверяваше дългия списък от поканени, телефонът иззвъня.
— Госпожа Стивънс?
— Да.
— Обажда се Рон Джоунс. Само исках да ви съобщя, че изпълнихме новите ви нареждания, точно както ни ги предаде секретарката ви.
— Секретарката ми ли?… — озадачи се Даян.
— Да, по телефона.
— Но аз нямам…
— Честно казано, малко се изненадах, но, разбира се, решението си е ваше. Преди час кремирахме тялото на съпруга ви.
Глава 6
Париж, Франция
Кели Харис беше избухнала в света на модата като фойерверк. Беше двайсет и пет годишна, афроамериканка с кожа като течен мед и лице — мечта за всеки фотограф. Имаше меки кафяви интелигентни очи, чувствени пълни устни, прелестни дълги крака и фигура, изпълнена с еротични обещания. Тъмната й коса нарочно небрежно беше подстригана късо, с отделни кичури, пръснати по челото. По-рано същата година читателите на списанията „Ел“ и „Мадмоазел“ бяха избрали Кели за най-красив модел на света.
След като се облече, тя се огледа, както винаги обзета от почуда. Мезонетът бе разкошен. Намираше се на Рю Сен Луи ан Лил в Четвърти район на Париж. Двукрилата входна врата водеше към изящен коридор с висок таван и мека жълта ламперия. Дневната беше обзаведена с еклектична смесица от френски и английски мебели. От терасата се разкриваше изглед към Нотър Дам отвъд Сена.
Кели с нетърпение очакваше уикенда. Съпругът й щеше да я заведе на една от своите изненадващи екскурзии.
— Искам да се приготвиш, скъпа. Там, където отиваме, ще ти хареса — беше й казал.
Кели се усмихна. Марк бе най-прекрасният мъж на света. После си погледна часовника и въздъхна. „Трябва да побързам — помисли си тя. — Ревюто започна след половин час“.
След няколко минути излезе в коридора и тръгна към асансьора. Вратата на съседния апартамент се отвори и от там излезе мадам Жозет Лапойнт. Дребна, пълна жена, тя винаги имаше добра дума за Кели.
— Добър ден, мадам Харис.
Кели се усмихна.
— Добър ден, мадам Лапойнт.
— Изглеждате прелестно, както винаги.
— Благодаря. — Кели натисна бутона на асансьора.
На три метра от тях едър мъж в работни дрехи поправяше елтабло на стената. Той хвърли поглед към двете жени и бързо се извърна.
— Как върви работата ви? — попита мадам Лапойнт.
— Много добре, благодаря.
— Скоро трябва да дойда на някое ваше ревю.
— С удоволствие ще го уредя, когато пожелаете.
Асансьорът пристигна. Кели и мадам Лапойнт се качиха в кабината. Мъжът в работни дрехи извади малко уоки-токи, припряно каза нещо и бързо се отдалечи.
Когато асансьорната врата започна да се затваря, Кели чу, че телефонът в апартамента й звъни, и се поколеба. Бързаше, ала можеше да се обажда Марк.
— Вие вървете — каза тя на мадам Лапойнт.
Слезе от асансьора, извади ключа си и се втурна обратно в апартамента. Изтича при телефона и вдигна слушалката.
— Марк?
— Нанет? — попита непознат глас. Кели се разочарова.
— Il n’y a personne qui repond a ce nom ici4.
— Pardonnez moi5.
Грешка. Кели затвори. В същия момент отекна мощен грохот, който разтърси цялата кооперация. След миг се разнесоха гласове и викове. Ужасена, тя изтича в коридора да види какво се е случило. Суматохата идваше отдолу. Кели се спусна по стълбището и когато стигна във фоайето, чу врява в мазето.
Плахо слезе долу и смаяно се закова на място, когато видя смачканата асансьорна кабина и ужасяващо обезобразеното тяло на мадам Лапойнт. Призля й. „Бедната жена. Само допреди минута беше жива, а сега… И аз можех да съм с нея. Ако не беше звъннал телефонът…“
Около кабината се трупаше тълпа, отвън завиха сирени. „Би трябвало да остана — виновно си помисли Кели, — но не мога. Налага се да отида на ревюто“. Погледна трупа и прошепна:
— Ужасно съжалявам, мадам Лапойнт.
Кели влезе през входа за сцената. Изнервеният координатор Пиер я чакаше и веднага се хвърли към нея.
— Кели! Кели! Закъсняваш! Ревюто вече започна и…
— Извинявай, Пиер. Случи се… случи се нещо ужасно.