— Задръж цветето.
Почти ежедневно пристигаха подаръци от Марк Харис: кошничка плодове, пръстен с емоционален датчик, малък Дядо Коледа. Кели ги изхвърляше. Следващият подарък беше различен: прелестно френско пуделче с червена панделка на шията. Картичката гласеше: „Това е Ейнджъл. Надявам се да я обичате толкова, колкото и аз. Марк Харис“.
Кели се обади на телефонни справки, взе номера на Кингсли Интернешънъл Груп и попита телефонистката:
— При вас работи ли някой си Марк Харис?
— Oui, mademoiselle.
— Може ли да говоря с него?
— Един момент.
След малко чу познатия глас.
— Ало?
— Господин Харис?
— Да.
— Обажда се Кели. Реших да приема поканата ви за обяд.
След кратко смаяно мълчание той попита:
— Наистина ли? Това е… това е чудесно.
Тя долови вълнението в гласа му.
— Да се срещнем днес в „Лорен“, в един часа, става ли?
— Страхотно. Много ви благодаря. Аз…
— Аз ще направя резервация. Дочуване.
Марк Харис чакаше прав до една маса в „Лорен“. Кели влезе с кутрето в ръце. Лицето му грейна.
— Вие… вие дойдохте. Не бях сигурен, че… И носите Ейнджъл!
— Да. — Кели му връчи кучето. — Можете да обядвате с нея — заяви ледено и се обърна да си тръгне.
— Не разбирам — каза Марк. — Мислех…
— Добре, ще ви го обясня за последен път — изсумтя Кели. — Искам да престанете да ми досаждате. Разбрахте ли ме?
Лицето му стана яркочервено.
— Да. Да, разбира се. Извинете. Не… не исках да… просто си мислех… не знам как да… Нека ви обясня. Бихте ли седнали за момент?
Кели понечи да откаже, после седна с презрително изражение.
— Да?
Марк Харис дълбоко си пое дъх.
— Наистина много съжалявам. Не исках да ви досаждам. Пратих ви онези неща, за да ви се извиня за натрапването. Исках само възможност да… когато видях снимката ви, се почувствах така, сякаш съм ви познавал цял живот. И после ви видях лично, и вие бяхте още по-… — Той отново започна да заеква. — Тря… трябваше да се досетя, че жена като вас не се интересува от хора като… мен. Държах се като глупав ученик. Много ме е срам. Просто не… не знаех как да изразя чувствата си и… — Гласът му секна. Цялото му същество излъчваше уязвимост. — Не ме бива да… да разкривам чувствата си. Цял живот съм сам. Никой… когато бях шестгодишен, родителите ми се разведоха и поведоха спор за попечителство. Никой не ме искаше.
Кели безмълвно го наблюдаваше. Думите му отекваха в ума й и събуждаха дълбоко погребани спомени: „Защо не се избави от детето, преди да се роди?“
— Израснах в пет-шест приемни дома, където никой не го беше грижа… — продължаваше той.
„Те са ти чичовци. Не им досаждай“.
— Сякаш не правех нищо както трябва… — разказваше Марк, докато гласовете в главата на Кели повтаряха: „Вечерята е кофти… Тая рокля не ти отива… Не си свършила с чистенето на баните…“
— Искаха да напусна училище и да работя в един автосервиз, но аз… аз исках да стана учен. Казваха, че съм много тъп…
Кели все повече се унасяше в думите му и си спомняше собственото си минало: „Всички модели са уличници…“
— Мечтаех да отида в колеж, но те ми казваха, че при работата, която върша, няма… няма да ми трябва образование. Когато получих стипендия за Масачузетския технически институт, приемните ми родители заявиха, че сигурно ще ме изхвърлят…
Този непознат сякаш разказваше за нейния живот: „Колеж ли? Само ще изгубиш четири години…“ Искрено трогната, Кели изпитваше същите мъчителни чувства, каквито и седналият срещу нея мъж.
— Когато завърших МТИ, дойдох да работя в един клон на Кингсли Интернешънъл Груп. Само че бях ужасно самотен. — Последва дълга пауза. — Много отдавна четох някъде, че най-чудесното нещо в живота било да намериш кого да обичаш, който да те обича… и повярвах в това.
Кели мълчеше.
— Но така и не намерих такъв човек и бях готов да се откажа — неловко продължи Марк Харис. После един ден ви видях… — Гласът му секна.
Той се изправи с Ейнджъл в ръце.
— Срам ме е от всичко това. Обещавам никога повече да не ви безпокоя. Прощавайте.
И се обърна да си тръгне.
— Къде отнасяте кучето ми? — извика тя.
Марк Харис смутено се обърна.
— Моля?
— Ейнджъл е моя. Вие ми я подарихте, забравихте ли?
Той слисано стоеше на мястото си.
— Да, обаче вие казахте…
— Ще сключа сделка с вас, господин Харис. Ще задържа Ейнджъл, но ще можете да я посещавате.
Трябваше му малко време, после усмивката му освети залата.
— Искате да кажете, че мога… че ще ми позволите…
— Защо не обсъдим въпроса на вечеря?