„Марк всъщност не ми е гадже — все си повтаряше тя. — С него просто ще сме приятели. Можем да се разхождаме заедно из града и няма да има романтични усложнения“. В този момент на вратата се позвъни.
Кели с надежда си пое дъх и отвори. Марк стоеше на прага, усмихваше се и държеше кутия и книжна торба в ръце. Носеше размъкнат сив костюм, зелена риза, яркочервена вратовръзка и кафяви обувки. Кели за малко да се засмее на глас. Фактът, че Марк нямаше никакъв вкус, някак си я умиляваше. Познаваше достатъчно много мъже, чието самолюбие зависеше от елегантния им вид.
— Влизай — покани го тя.
— Надявам се, че не съм закъснял.
— Ни най-малко. — Всъщност бе подранил с двайсет и пет минути.
Марк й подаде кутията.
— За теб е.
Вътре имаше два килограма шоколадови бонбони. През годините й бяха предлагали диаманти, кожени палта и апартаменти, но никога бонбони. „Точно каквото трябва на един модел“, весело си помисли тя и се усмихна.
— Благодаря.
Марк й протегна торбата.
— А това са деликатеси за Ейнджъл.
Сякаш по даден знак, пуделчето дотича в стаята и се хвърли към гостенина.
Той го вдигна на ръце и започна да го гали.
— Помни ме.
— Искрено съм ти благодарна за нея — каза Кели. — Тя ми е страхотно другарче. Никога не съм имала куче.
Марк я погледна и очите му казваха всичко.
Вечерта мина неочаквано добре. Марк се оказа очарователен събеседник и Кели се трогна от очевидното му вълнение. Беше интелигентен и с него се разговаряше лесно. Времето изтече много по-бързо, отколкото очакваше.
— Надявам се пак да излезем заедно — каза Марк накрая.
— Да, с удоволствие.
— Какво е любимото ти занимание, Кели?
— Обичам да ходя на футбол. А ти?
Лицето му стана безизразно.
— Ами… хм… да. Обичам футбол.
Не го биваше да лъже. Хрумна й дяволита идея.
— В събота вечер има мач от шампионата. Искаш ли да отидем?
Марк мъчително преглътна.
— Естествено. Ще е страхотно.
Когато се върнаха в кооперацията на Кели, тя се напрегна. Винаги идваше моментът за: „Може ли една целувчица за лека нощ?… Защо да не вляза за едно последно?… Нали не искаш да спиш сама?…“
Спряха до вратата и Марк я погледна.
— Знаеш ли какво първо забелязах в теб, Кели?
Тя затаи дъх. Започваше се: „Имаш разкошно дупе… Падам си по циците ти… Ще ми се да обвиеш дългите си крака около шията ми…“
— Не — ледено отвърна Кели. — Какво забеляза първо?
— Мъката в очите ти.
Преди тя да успее да отговори, Марк каза:
— Лека нощ.
После се обърна и си тръгна.
Глава 13
Следващата събота Марк пак донесе кутия шоколадови бонбони и голяма книжна торба.
— Бонбоните са за теб. Лакомствата са за Ейнджъл.
Кели взе подаръците.
— Двете с Ейнджъл ти благодарим.
И докато го гледаше как гали пуделчето, невинно попита:
— Готвиш ли се за мача?
— О, да — ентусиазирано отвърна той.
Кели се усмихна.
— Аз също. — Знаеше, че Марк никога не е ходил на футболен мач.
Парижкият стадион „Сен Жермен“ беше претъпкан до пръсване от шейсет и седем хиляди нетърпеливи фенове, очакващи началото на шампионатния мач между Лион и Марсилия.
— Впечатлена съм — каза Кели, когато се настаниха на местата си точно над центъра на полето. — Трудно се намират такива места.
Марк се усмихна.
— Когато човек обича футбола толкова, колкото го обичам аз, няма нищо невъзможно.
Тя прехапа устни, за да не се засмее. Нямаше търпение мачът да започне.
В два часа отборите излязоха на стадиона и застанаха мирно, докато оркестърът свиреше Марсилезата, френския национален химн. Когато футболистите се обърнаха с лице към трибуните, един от играчите на Лион в синьо и бяло пристъпи напред.
Кели реши да се смили над Марк и да му обясни какво става, така че се наведе към него.
— Това е вратарят им. Той…
— Знам — прекъсна я Марк. — Грегъри Купе. Най-добрият вратар в групата. Миналия април спечели шампионата срещу Бордо. По-миналата година спечели купата на УЕФА и шампионата. Трийсет и една годишен, висок метър осемдесет и един, тежи осемдесет и един килограма.
Кели го погледна удивено. Говорителят продължи:
— Сидни Гуво, център-нападател…
— Номер четиринайсет — ентусиазирано съобщи Марк. — Невероятен е. Миналата седмица срещу Оксер вкара гол в последната минута на мача.