Андрю влезе в стаята да си облече костюма и Танър дойде да му пожелае успех.
Когато Андрю се върна в лабораторията, Станфорд и Уокър го чакаха. Тримата педантично херметизираха помещението и провериха вратата. Всички бяха развълнувани.
— Готови ли сме?
Станфорд кимна.
— Да.
— Да — потвърди Уокър.
— Противогазите.
Тримата си ги сложиха.
— Да започваме. — Андрю предпазливо вдигна капака на металната кутия. Вътре имаше шест епруветки, подредени в защитни легла. — Внимавайте — предупреди той. — Тези джинове са с температура двеста двайсет и два градуса под нулата. — Противогазът приглушаваше гласа му.
После извади първата епруветка и я отпуши. Тя засъска и от нея се надигна пара, която се превърна в замръзващ облак.
— Добре — каза Андрю. — Първо трябва да… първо трябва да… — Той се ококори. Задушаваше се и лицето му пребледня като тебешир. Опита да каже нещо, ала от гърлото му не излезе нито звук.
Пред ужасените погледи на Станфорд и Уокър шефът им се строполи на пода. Станфорд припряно отиде при стената и натисна бутона на мощния вентилатор, който изсмука ледения газ от лабораторията.
Когато въздухът се изчисти, двамата учени отвориха вратата и побързаха да изнесат Андрю. Приближаващият се по коридора Танър видя какво става и на лицето му се изписа паника.
Той се затича към тях и се вторачи в брат си.
— Какво стана?
— Случи се злополука и… — опита се да му обясни Станфорд.
— Каква злополука? — изкрещя Танър като полудял. — Какво сте направили с брат ми? — Наоколо започнаха да се трупат хора. — Повикайте линейка. Оставете. Нямаме време. Ще го закараме в болницата с наша кола.
След двайсет минути Андрю лежеше в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ в Манхатън. На лицето му пулсираше кислородна маска, във вената на ръката му се вливаше система. До него стояха двама лекари.
Танър отчаяно крачеше назад-напред.
— Трябва да го спасите!
— Моля, напуснете стаята, господин Кингсли — нареди единият лекар.
— Няма — изкрещя Танър. — Оставам тук. — Приближи се до леглото, на което лежеше Андрю, хвана ръката му и я стисна. — Хайде, братле. Свести се. Имаме нужда от теб.
Никаква реакция.
От очите на Танър бликнаха сълзи.
— Ще се оправиш. Не се бой. Ще докараме най-добрите лекари на света. Ще оздравееш. — Той се обърна към докторите. — Искам самостоятелна стая и денонощно наблюдение от сестри. И в стаята да има второ легло. Ще остана с него.
— Трябва да довършим прегледа, господин Кингсли.
— Ще чакам в коридора — предизвикателно отвърна Танър.
Свалиха Андрю на долния етаж за преглед със скенер и за масирано кръвопреливане. После го преместиха в стая, където за него се грижеха трима лекари.
Танър чакаше на стол в коридора. Когато един от лекарите най-после излезе от стаята, Танър скочи на крака.
— Ще се оправи, нали?
Докторът се поколеба.
— Веднага ще го прехвърлим във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон за по-нататъшна диагноза, обаче, честно казано, господин Кингсли, нямаме голяма надежда.
— Какви ги говорите, по дяволите? — изкрещя Танър. — Естествено, че ще се оправи. Та той беше в лабораторията само няколко минути!
Докторът понечи да отговори остро, но видя, че очите му са пълни със сълзи.
Танър замина за Вашингтон в санитарния самолет с брат си. И не престана да го успокоява през целия полет.
— Лекарите казват, че ще се оправиш… Ще ти дадат нещо и ще оздравееш… Имаш нужда само от малко почивка. — Той го прегърна. — Ще оздравееш навреме, за да отидем в Швеция и да си получиш Нобеловата награда.
През следващите дни Танър беше неотлъчно до брат си. На третия ден един от докторите го повика в кабинета си.
— Какво става? — попита Танър. — Той ще се… — Взря се в лицето на лекаря. — Какво има?
— Положението е много тежко. Брат ви има късмет, че е жив. Какъвто и да е бил онзи експериментален газ, трябва да е бил крайно токсичен.
— Можем да повикаме лекари от…
— Няма смисъл. Опасявам се, че токсините вече са увредили мозъчните клетки на брат ви.
Танър потрепери.
— Но няма ли лекарство за това… нещо?
— Господин Кингсли, военните още дори не са му измислили име, а вие питате дали има лекарство — язвително отвърна докторът. — Не. Съжалявам. Боя се, че той… никога вече няма да е същият.
Танър остана на мястото си със свити юмруци и пребледняло лице.
— Брат ви е в съзнание. Можете да влезете при него, но само за няколко минути.