— Сънувах някакви ужаси.
— И аз. — Даян се поколеба. — Кели… когато слезе от асансьора в хотела точно преди да почукам на вратата на апартамента, мислиш ли, че беше съвпадение?
— Разбира се. И добре, че имахме късмет… — Кели я погледна. — Какво искаш да кажеш?
— Досега късметът ни следваше навсякъде — внимателно отвърна Даян. — Като че ли… като че ли някой или нещо ни помагаше, напътстваше ни.
Кели се вторачи в нея.
— Искаш да кажеш… нещо като ангел пазител ли?
— Да.
— Даян, знам, че ти вярваш в такива неща, но аз не вярвам — търпеливо каза Кели. — Сигурна съм, че не ме напътства никакъв ангел.
— Просто още не си го видяла.
— Да бе!
— Да вървим на закуска — предложи Даян. — Струва ми се, че тук сме в безопасност.
— Щом смяташ, че сме в безопасност, не знаеш нищо за закуските в пансионите — изсумтя Кели. — Хайде да се облечем и да закусим навън. Май на другия ъгъл видях едно кафене.
— Добре. Първо обаче трябва да се обадя по телефона. — Даян набра някакъв номер.
Отговори й телефонистка.
— КИГ.
— Искам да говоря с Бети Баркър.
— Един момент, моля.
Танър бе видял синята лампичка и сега подслушваше разговора.
— Госпожица Баркър не е на работното си място. Ще оставите ли съобщение?
— О, не. Благодаря.
Кингсли се намръщи. Прекалено кратък разговор, за да я проследи.
Даян се обърна към Кели.
— Бети Баркър още работи в КИГ, затова ще трябва да измислим как да се свържем с нея.
— Домашният й номер може да е в телефонния указател.
— Възможно е, но сигурно го подслушват. — Даян взе указателя от нощното шкафче и прелисти на нужната буква. — Наистина го има!
Набра, изчака, после бавно затвори.
— Какво има? — попита Кели.
— Телефонът й е изключен.
Кели дълбоко си пое дъх.
— Ох… Ще ида да взема душ.
Когато се изсуши и понечи да излезе от банята, Кели видя, че е оставила пешкирите на пода. Поколеба се за миг, после ги вдигна, сгъна ги и грижливо ги върна на закачалката. След това се върна в спалнята.
— Банята е на твое разположение.
Даян разсеяно кимна.
— Благодаря.
Първото, което забеляза при влизането си в банята, бяха подредените пешкири. Усмихна се.
Застана под душа и остави топлата вода да я приласкае. Някога с Ричард заедно бяха използвали душа и телата им се бяха докосвали… С това беше свършено. Ала спомените щяха да останат завинаги. Завинаги…
— Цветята са разкошни, скъпи. Благодаря. Какво празнуваме?
— Свети Валентин.
И пак цветя.
Походът на Вашингтон… Националният ден на дългоопашатия папагал… Деня на любителите на целина…
Когато на една картичка, придружаваща букет рози, Даян прочете: „Денят на скачащите гущери“, не издържа и се засмя.
— Скъпи, гущерите не скачат.
Ричард стисна главата си с ръце.
— По дяволите! Заблудили са ме!
Освен това обичаше да й пише любовни стихчета. Когато се обличаше, Даян откриваше стихотворения в обувките си, в някой сутиен или сако…
Веднъж той се прибра от работа и тя стоеше вътре, чисто гола, само по обувки на високи токове.
— Скъпи, харесват ли ти тези обувки? — попита Даян.
Дрехите му се свлякоха на пода и вечерята закъсня. Те…
— На закуска ли ще ходим, или на вечеря? — откъсна я от спомените гласът на Кели.
Вървяха към кафенето. Денят бе хладен и ясен, небето — кристалносиньо.
— Синьо небе — каза Даян. — Добра поличба.
Кели прехапа устни, за да не се засмее. Суеверията на Даян някак си я умиляваха.
Преди да стигнат до кафенето видяха магазин за дрехи, спогледаха се, усмихнаха се и влязоха.
Продавачката ги посрещна любезно.
— Мога ли да ви помогна?
— Само по-спокойно — предупреди Даян въодушевената Кели. — Спомни си какво се случи предишния път.
— Добре. Без ексцесии.
Обиколиха магазина и си избраха скромно количество необходими неща. Оставиха старите си дрехи в съблекалнята.
— Няма ли да ви трябват? — попита продавачката. Даян се усмихна.
— Не. Пратете ги на някоя благотворителна организация.
Точно до кафенето имаше магазин за електроника.
— Виж, мобифони за еднократна употреба — посочи Кели. Влязоха и си взеха апарати с хиляда предплатени минути.
— Хайде пак да си разменим номерата — каза тъмнокожата жена.
Даян се усмихна.
— Разбира се.
Това им отне само няколко секунди. На излизане, докато плащаше на касата, Даян провери съдържанието на портмонето си.
— Парите ми наистина са на привършване.
— И моите.
— Може би ще се наложи да прибегнем до кредитните си карти.
— Не и преди да сме открили вълшебната заешка дупка. — Моля?