Даян се замисли за миг.
— О, Господи!
— Сега пък какво?
— Трябва бързо да се обадя по телефона. — Тя припряно се насочи към една телефонна кабина, набра номера и извади кредитната си карта. След няколко секунди вече обясняваше: — Сметката е на името на Даян Стивънс. Тя е валидна…
— Съжалявам, госпожо Стивънс. Нашите данни показват, че картата ви е обявена за открадната. Ако подадете молба, след ден-два ще ви издадем нова карта и…
— Няма значение. — Даян не изчака отговора, затръшна слушалката и се върна при Кели. — Анулирали са кредитните ми карти.
Кели дълбоко си пое дъх.
— И аз трябва да опитам да се обадя.
Остана на телефона доста дълго. Когато се върна при Даян, кипеше от гняв.
— Октоподът пак премина в атака. Обаче имам банкова сметка и в Париж, така че мога…
— Нямаме време, Кели. Трябва веднага да се махнем оттук. Колко пари имаш?
— Колкото да се върнем в Бруклин. Ами ти?
— Мога да платя пътя ни до Ню Джързи.
— Значи сме в капан. Нали разбираш защо го правят? За да ни попречат да отидем в Европа и да открием истината.
— Изглежда, успяха.
— Не са — замислено възрази Кели. — Да вървим.
— Как? С моя космически кораб ли? — скептично попита Даян.
— С моя.
Джоузеф Бери, управител на бижутерски магазин на Пето авеню, проследи с поглед приближаването на Кели и Даян и им отправи най-лъскавата си професионална усмивка.
— Какво ще обичате?
— Бих искала да продам пръстена си — каза Кели. — Той…
Усмивката му се стопи.
— Съжалявам. Не купуваме бижута.
— О, жалко.
Джоузеф Бери понечи да се отдалечи. Кели разтвори ръка. В шепата й лежеше голям смарагдов пръстен.
— Това е седемкаратов смарагд, заобиколен с три карата диаманти, обковани с платина.
Управителят зяпна пръстена, взе бижутерска лупа и я постави на окото си.
— Наистина е красив, но тук имаме твърдо правило да…
— Искам двайсет хиляди долара.
— Двайсет хиляди ли казахте?
— Да, в брой.
Даян я погледна смаяно.
— Кели…
Бери отново заразглежда пръстена. Накрая каза:
— Хм… струва ми се, че можем да го уредим. Един момент. — И изчезна в офиса зад щанда.
— Да не си полудяла? — попита Даян. — Та това е пладнешки обир!
— Ако останем тук, ще ни убият. Колко струва животът ни?
Даян нямаше какво да й отговори. Джоузеф Бери се върна усмихнат.
— Пратих да изтеглят пари от банката оттатък улицата.
Даян се обърна към Кели.
— Ще ми се да не го правиш.
Тъмнокожата жена сви рамене.
— Това е само някакво си бижу… — Затвори очи и си повтори: „Това е само някакво си бижу…“
Имаше рожден ден. Телефонът иззвъня.
— Добро утро, скъпа. — Обаждаше се Марк.
— Добро утро.
Очакваше да я поздрави с рождения ден.
— Днес не си на работа — вместо това каза той. — Ходи ли ти се на разходка?
Обзе я разочарование. Преди седмица бяха разговаряли за рождените си дни. Марк бе забравил.
— Да.
— Какво ще кажеш да поизлезем?
— Добре.
— Ще дойда да те взема след половин час.
— Ще съм готова.
— Къде отиваме? — попита Кели, когато се качиха в колата.
И двамата бяха облечени спортно.
— Край Фонтенбло има чудесни местенца.
— О? Често ли ходиш там?
— Ходех по-рано, когато исках да избягам.
Кели озадачено се обърна към него.
— От какво да избягаш?
Той се поколеба.
— От самотата. Там не се чувствах толкова самотен. — Погледна я и се усмихна. — Не съм ходил, откакто се запознах с теб.
Фонтенбло е величествен кралски дворец на югоизток от Париж, заобиколен от дълбоки лесове.
— Много крале на име Луи са живели тук, като се започне от Луи Четвърти — осведоми я Марк, когато красивият замък се извиси в далечината.
— Нима? — Кели го погледна и си помисли: „Питам се дали по онова време са имали картички за рожден ден? Ще ми се да ми беше дал картичка. Държа се като ученичка“.
Стигнаха територията на двореца и Марк спря на един от паркингите, и я попита:
— Можеш ли да издържиш километър и половина ходене?
Кели се засмя.
— Ежедневно изминавам повече по подиумите.
Марк я хвана за ръка.
— Добре. Да вървим.
— С теб съм.
Подминаха няколко разкошни сгради и навлязоха в гората. Бяха съвсем сами, потънали в зеленината на древните дървета. Беше чудесен слънчев ден. Топлият вятър ги милваше и над тях синееше безоблачно небе.
— Красиво е, нали?
— Прекрасно е, Марк.
— Радвам се, че днес си свободна.
Кели си спомни нещо.
— Ти не трябваше ли да си на работа?
— Реших да си взема един ден отпуска.