— Аз съм капитан Иради. Бихте ли слезли от колата, моля?
Даян го погледна и се усмихна.
— С удоволствие бих ви помогнала във войната, но в момента водим своя война. — Тя настъпи газта, заобиколи пламтящия автомобил и се понесе напред, като пръсна пред себе си надаващите викове зяпачи.
Кели стискаше клепачи.
— Минахме ли вече?
— Всичко е наред.
Кели отвори очи, погледна страничното огледало и се вцепени. Преследваше ги черен ситроен „Берлинго“ и тя видя кой е на волана.
— Това е Годзила! — ахна Кели. — В колата зад нас.
— Какво?! Как ни е открил толкова бързо? — Даян настъпи газта до дупка. Ситроенът ги настигаше. Спидометърът показваше сто седемдесет и пет километра в час.
След около километър и половина Даян видя граничния пункт между Испания и Франция. И изведнъж каза:
— Удари ме.
Кели се засмя.
— Шегуваш се, нали?
— Удари ме — настойчиво повтори Даян. Ситроенът все повече ги настигаше.
— Какво…
— Веднага!
Кели неохотно я зашлеви.
— Не. Удари ме силно.
Между тях и ситроена имаше само две коли.
— Бързо! — извика Даян.
Кели потръпна и я удари по бузата.
— По-силно!
Кели я удари пак. Този път диамантеният й венчален пръстен поряза скулата на Даян. Шурна кръв. Кели я зяпаше ужасено.
— Много съжалявам, Даян. Не исках…
Стигнаха до граничния пункт и Даян спря.
Митничарят се приближи към тях.
— Добър ден, госпожи.
— Добър ден. — Даян обърна глава така, че испанецът да види течащата по бузата й кръв.
Той се втрещи.
— Какво се е случило, сеньора?
Даян прехапа устна.
— Бившият ми мъж. Бие ме. Извадих ограничителна заповед срещу него, но… но не мога да го спра. Постоянно ме преследва. И сега е тук. Знам, че няма смисъл да ви моля за помощ. Никой не може да му попречи.
Митничарят се обърна и с мрачно изражение огледа колоната автомобили зад тях.
— С коя кола е мъжът ви?
— С черния ситроен на две коли от нас. Иска да ме убие.
— Нима? — изсумтя испанецът. — Продължавайте, госпожи. Повече няма защо да се боите от него.
Даян го погледна.
— О, благодаря ви. Много ви благодаря.
След малко пресякоха границата и влязоха във Франция.
— Даян…
— Да?
Кели постави длан върху рамото й.
— Много съжалявам за… — Тя посочи бузата й.
Даян широко се усмихна.
— Но се избавихме от Годзила, нали? — После погледна Кели. — Ти плачеш!?
— Не плача — подсмръкна другата жена. — От гадния туш е. Това, което направи… Ти не само имаш хубаво личице. — Кели попи кръвта от бузата й с книжна кърпичка.
Даян се погледна в огледалото и направи болезнена гримаса.
— Не. Вече не.
— Слезте от колата, моля — каза митничарят.
— Нямам време — сопна се Флинт. — Бързам. Трябва да…
— Слезте от колата.
Американецът го погледна.
— Защо? Какъв е проблемът?
— Имаме сведения, че колата с този регистрационен номер пренася наркотици. Ще я разглобим.
Флинт го зяпна.
— Да не сте се побъркали? Казах ви, че бързам. Никога не съм пренасял нарко… — Той млъкна и се усмихна. — Ясно. — После бръкна в джоба си и му подаде стодоларова банкнота. — Ето, вземете и да забравим за случая.
— Хосе! — извика митничарят.
Появи се униформен капитан. Митничарят му показа банкнотата.
— Това е опит за подкуп.
— Слезте от колата — нареди капитанът. — Арестувам ви за подкуп…
— Не, не можете да ме арестувате точно сега. Бързам…
— И оказва съпротива при арест. — Той се обърна към митничаря. — Повикай подкрепление.
Флинт дълбоко си пое дъх и погледна напред по шосето. Пежото го нямаше.
Той отново се обърна към капитана.
— Трябва да се обадя по телефона.
— Нали каза, че имаш приятел в Париж? — попита Даян, когато навлязоха на френска територия.
— Да, Сам Медоус. Беше колега на Марк. Имам чувството, че ще може да ни помогне. — Кели бръкна в чантичката си, извади новия си мобифон и набра парижки номер.
— КИГ — отговори телефонистката.
— Може ли да разговарям със Сам Медоус?
След малко чу гласа му.
— Ало?
— Сам, обажда се Кели. Върнах се във Франция.
— Боже мой! Направо се побърках от притеснение за теб. Добре ли си?
Кели се поколеба.
— Да, струва ми се.
— Това е кошмар. Все още не мога да повярвам.
„Аз също“ — помисли си тя.
— Сам, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че Марк е бил убит.
От отговора на Сам Медоус я побиха тръпки.
— И аз смятам така.
Кели едва намери сили да продължи.
— Трябва да узная какво се е случило. Ще ми помогнеш ли?
— Не бива да го обсъждаме по телефона, Кели. — Той се опитваше да говори спокойно.