Веднъж някой подхвърли, че Хари трябвало да отиде на психиатър, за да може да направи нещо важно и шарено и в истинския живот — така че да се ожени и евентуално да си намери по-добра работа от онази в железарския магазин на Милър за петдесет долара седмично. Само че не знам какво би разбрал психиатърът за Хари, което градът вече да не знае. Бедата с него беше, че го бяха оставили пред вратата на унитарианската църква и той така и не разбра кои са родителите му.
Когато отидох в магазина на Милър и му казах, че са ме избрали за режисьор, той ми отговори както отговаряше на всички, които го канеха да участва в пиеса — и беше малко тъжно, ако се замислиш.
— Кой ще бъда този път? — попита Хари.
Проведох прослушванията както обикновено в заседателната зала на втория етаж в Общинската библиотека на Норт Крофърд. Дорис Сойър, жената, която обикновено режисираше, дойде, за да ми помогне с целия си театрален опит. Двамата седяхме горе, а всички, които искаха да получат роля, чакаха на долния етаж. Извиквахме ги един по един.
Хари Наш също дойде на прослушванията, въпреки че това си беше губене на време. Предполагам, че не е искал да пропусне тази малка възможност да поиграе.
За да му доставим удоволствие, а и на себе си, го накарахме да изиграе сцената, в която бие жена си. Само по себе си изпълнението му беше цяла пиеса, а и Тенеси Уилямс не бе написал всичко. Тенеси Уилямс не е описал, например, как Хари, който тежи близо сто килограма и е висок метър и осемдесет, прибавя още петдесетина килограма към теглото си и десет сантиметра към ръста само като взема томчето с пиесите в ръка. Беше с късо двуредно сако с издут гръб, като тези, с които учениците завършват училище и малка червена вратовръзка с рисунка на конска глава. Хари свали сакото, разкопча яката на ризата си и се обърна с гръб към нас, за да се вживее в ролята. Ризата на гърба му беше разпрана, а бе съвсем нова. Беше я скъсал нарочно, за да прилича колкото се може повече на Марлон Брандо, още от самото начало.
Когато отново се обърна с лице към нас, беше огромен, хубав, изпълнен със заблуди и жесток. Дорис четеше репликите на Стела, жена му, и Хари накара тази симпатична възрастна жена да повярва, че е сладко, бременно момиче, омъжено за такава секси горила, която е готова да го премаже от бой. Аз също повярвах. Четях репликите на Бланш — сестра й в пиесата, и проклет да съм, ако Хари не ме накара да се почувствам като пияна и повехнала красавица от Юга.
И тогава, докато Дорис и аз се борехме с обзелите ни емоции, като хора, излизащи от упойка, Хари остави томчето с пиесите, сложи си вратовръзката, облече си сакото и отново се превърна в продавач от железарски магазин.
— Добре… добре ли беше? — попита той, сякаш бе сигурен, че няма да получи ролята.
— Е — отвърнах аз, — за първо четене не беше никак зле.
— Има ли някакъв шанс да получа ролята? — Не знам защо винаги трябваше да се преструва, че има някакво съмнение в успеха му, но го правеше.
— Струва ми се, мога с увереност да заявя, че сме склонни да ти я поверим — отговорих аз.
Стана му много приятно.
— Благодаря! Много благодаря! — възкликна Хари и ми стисна ръката.
— Видя ли долу едно хубаво момиче? — попитах го след това. Имах предвид Хелън Шоу.
— Не обърнах внимание — отвърна той.
Оказа се, че Хелън Шоу наистина е дошла на прослушванията, но аз и Дорис трябваше да преживеем разочарование. Надявахме се театралният клуб „Маска и перука“ най-после да покаже на сцената истинско младо и хубаво момиче, вместо похабените четирийсетгодишни жени, които пускахме от немай-къде.
Но Хелън Шоу изобщо не можеше да играе. Каквото и да я карахме да прочете, тя си беше все същото момиче, с еднаква усмивка за всички, които се оплакват от сметката си за телефон.
Дорис се опита да й даде някои напътствия, да й обясни, че Стела от пиесата е страстна натура, която обича горила, защото има нужда именно от горила. Но Хелън прочете репликата по същия начин, както и преди. Не мисля, че и изригване на вулкан би я развълнувало достатъчно, за да каже дори и „Ох!“.
— Скъпа — подхвана я Дорис, — искам да ти задам един личен въпрос.
— Добре — кимна Хелън.
— Била ли си някога влюбена? Питам те това — добави бързо Дорис, — защото ако си спомниш някоя стара любов, може би ще вложиш малко повече топлина в играта си.
Хелън се намръщи и се замисли дълбоко.
— Ами — каза тя накрая, — пътувам много, знаете. Всички мъже в различните телефонни компании, които посещавам, са женени, а и никога не се задържам достатъчно дълго на едно място, за да се запозная с хора, които не са.