— Трябва ми нещо, което да мога да хвърля — обади се Хари.
— Какво? — попитах аз.
— На едно място той хвърля радиото през прозореца — обясни Хари. — Какво мога да хвърля аз?
Реших едно преспапие да е радиото и отворих прозореца широко. Хелън Шоу гледаше уплашена до смърт.
— Къде искате да започнем? — попита Хари и разкърши рамене като боксьор тежка категория, който се разгрява за предстоящия мач.
— Няколко реплики преди изхвърлянето на радиото — отвърнах аз.
— Окей, окей — кимна Хари и продължи да загрява. Хвърли един поглед на ремарките. — Да видим сега… след като изхвърля радиото, тя побягва извън сцената, аз я настигам и й прасвам един.
— Точно така.
— Окей, бейби — каза Хари на Хелън с полуспуснати клепачи. Това, което щеше да се случи, бе по-безумно от преследването с колесниците в „Бен Хур“. — Готови, бейби! — изкомандва Хари. — Старт!
Когато свършиха, Хелън се бе разгорещила като строителен работник и бе станала гъвкава като змиорка. Седна с отворена уста и наклонена на една страна глава. Вече не беше в бутилката. Вече нямаше никаква бутилка, която да я предпазва чиста и невредима. Бутилката си бе отишла.
— Ще получа ли ролята или не? — озъби ми се Хари.
— Ще я получиш — отговорих аз.
— Това ме интересуваше. Е, трябва да вървя… Ще се видим пак, Стела — каза той на Хелън и тръгна. Като излезе, трясна вратата зад себе си.
— Хелън… госпожице Шоу!? — повиках я аз.
— Мф? — отговори тя.
— Ролята на Стела е ваша. Бяхте великолепна.
— Бях ли?
— Нямах представа, че у теб има толкова огън, скъпа — каза й Дорис.
— Огън? — попита Хелън. Горката нямаше представа дали язди кон или ходи пеша.
— Гръм и мълния, фойерверки, блясък! — възкликна Дорис.
— Мф — отговори Хелън. И не каза нищо повече. Имаше вид, сякаш щеше да остане седнала на онзи стол за вечни времена.
— Стела — повиках я аз.
— А?
— Можеш да си вървиш.
И започнахме да репетираме четири вечери седмично на сцената във физкултурния салон на училището. Хари и Хелън въведоха такова темпо, че всички останали почти полудяха от вълнение и изтощение още преди четвъртата репетиция. Обикновено се налага режисьорът да се моли на актьорите да си научат репликите, но аз нямах такива проблеми. Хари и Хелън работеха толкова добре заедно, че всички останали смятаха за свой дълг и въпрос на чест и удоволствие да им помагат и да ги подкрепят.
Разбира се, имах късмет — или мислех, че имам. Нещата вървяха толкова добре, толкова разпалено и вдъхновено още от самото начало, че се наложи след една любовна сцена да предупредя Хари и Хелън:
— Запазете нещичко и за истинското представление, моля ви! Ще изгорите още на репетициите!
Казах го на петата репетиция и Лидия Милър, която играеше застаряващата сестра на Стела, Бланш, седеше до мен в залата за публиката. В живота тя беше жена на Върн Милър. Върн беше собственикът на железарския магазин, където работеше Хари. Върн беше негов шеф.
— Лидия — обърнах се към нея, — става чудесно, нали?
— Да — кимна тя, — става чудесно. — Изрече го, като че ли бях извършил някакво престъпление, като че ли бях направил нещо просто ужасно. — Можеш да се гордееш със себе си.
— Какво искаш да кажеш? — попитах я.
Преди Лидия да успее да отговори, Хари изрева от сцената и ме попита дали съм свършил с него, дали може да си върви у дома. Освободих го и, все още като Марлон Брандо, той излезе, като по пътя си риташе мебели и тряскаше врати. Хелън остана съвсем сама на сцената, седнала на канапето с отнесеното изражение, което имаше и на прослушването. Това момиче беше изсушено.
Отново се обърнах към Лидия и продължих:
— Добре, досега смятах, че имам всички основания да се чувствам щастлив и горд. Има ли нещо, за което не знам?
— Не знаеш ли, че това момиче е влюбено в Хари?
— В пиесата?
— Каква пиеса!? В момента няма никаква пиеса. Можеш да видиш как изглежда — Лидия се засмя тъжно. — Ти не режисираш тази пиеса.
— А кой?
— Майката природа, в най-лошото си проявление — отвърна Лидия. — Помисли си какво ще стане с това момиче, когато открие кой всъщност е Хари. Кой всъщност не е — поправи се тя.
Не предприех нищо в тази връзка, защото не смятах, че е моя работа. Чух, че Лидия се опитва да предприеме, но без особен успех.
— Знаеш ли — каза тя на Хелън веднъж, — някога играх Ан Рътлидж, а Хари беше Ейбрахам Линкълн.
Хелън плесна възторжено с ръце.
— Трябва да е било божествено!
— Донякъде — кимна Лидия. — Понякога толкова се вживявах, че започвах да обичам Хари, както обичах Ейбрахам Линкълн. Налагаше се насила да слизам на земята, да си казвам, че той никога няма да освободи робите, че чисто и просто е работник в железарския магазин на мъжа ми.