— Той е най-чудесният човек, който някога съм срещала — отбеляза Хелън.
— Разбира се, когато играеш в една пиеса с Хари, трябва да се подготвиш за едно… За това, което ще стане след представлението.
— За какво говориш? — учуди се Хелън.
— След като представлението свърши — обясни Лидия, — това, което е бил Хари, просто изчезва безследно. Изпарява се.
— Не мога да повярвам — каза Хелън.
— Наистина е трудно за вярване — поклати глава Лидия.
Тогава Хелън малко се ядоса:
— Както и да е! Защо, по дяволите, ми приказваш всичко това? Дори и да е вярно, какво ме интересува?
— Не-н-не знам — промърмори Лидия и направи крачка назад. — Помислих си, че… че може да ти е интересно.
— Не, не ми е интересно — сряза я Хелън.
Лидия се оттегли попарена. Почувства се изоставена и необичана, както трябваше да се чувства в пиесата. След този случай вече никой не се опита да предупреждава Хелън за Хари, дори и когато плъзна мълвата, че е заявила в телефонната компания, че повече не иска да я местят от място на място и желае да остане в Норт Крофърд.
Най-накрая дойде времето за истинското представление. Играхме го три вечери — четвъртък, петък и събота, и заклахме публиката. Хората повярваха във всяка дума, изречена на сцената и след спускането на кафявата завеса бяха готови да отидат в лудницата, заедно със застаряващата сестра Бланш.
В четвъртък вечерта колежките на Хелън от телефонната компания й изпратиха голям букет червени рози. Когато тя и Хари се покланяха заедно, аз й подадох букета отдолу. Тя излезе напред, за да го поеме, извади от него едно цвете и се обърна, за да го даде на Хари. Но когато поиска да му даде розата пред всички, той беше изчезнал. Завесата се спусна след една непредвидена в пиесата сцена — момиче, което дава цвете на никого и на нищо.
Отидох зад кулисите и я заварих все още да държи тази роза. Букетът бе оставила настрана.
— Нещо лошо ли направих? — попита ме тя. — Обидих ли го по някакъв начин?
— Не — уверих я аз. — След представление винаги се държи така. В момента, в който всичко свърши, изчезва колкото се може по-бързо.
— И утре ли ще изчезне?
— Без дори да си свали грима.
— А в събота? Ще остане поне за коктейла на колектива, нали?
— Хари никога не ходи на коктейли. След като завесата се спусне в събота, той ще изчезне и никой няма да го види до понеделник, когато ще отиде на работа.
— Колко тъжно — каза Хелън.
Играта й в петък далеч не беше така добра, както беше в четвъртък. Изглежда мислеше за други неща. Видя как след падането на завесата Хари изчезна и не каза дума.
В събота надмина себе си. Обикновено Хари задаваше темпото, но този път трябваше да полага усилия, за да не изостава.
Когато завесата се спусна, Хари понечи да си тръгне, но не успя. Хелън не пускаше ръката му. Останалите актьори, сценичните работници и тълпа почитатели ги бяха заобиколили и Хари се мъчеше да освободи ръката си.
— Е — каза той, — трябва да тръгвам.
— Къде? — попита Хелън.
— О! У дома.
— Моля те, заведи ме на коктейла.
Той се изчерви.
— Боя се, че не си падам особено по коктейлите. — Нямаше и следа от Марлон Брандо. Изглеждаше смутен, уплашен, срамежлив — всичко, с което се славеше Хари, когато не играеше.
— Добре — съгласи се Хелън, — ще те пусна. Но искам да ми обещаеш нещо.
— Какво? — попита той и имах чувството, че ако го пусне, ще хукне към прозореца и ще скочи.
— Искам да ми обещаеш, че ще останеш тук, докато ти донеса подаръка.
— Подарък? — повтори той, още по-вцепенен от страх.
— Обещаваш ли?
Обеща. Това бе единственият начин отново да освободи ръката си. И остана там, потънал в неудобство, а Хелън слезе в дамската гримьорна, за да донесе подаръка. Докато чакаше, много хора се изредиха да го поздравят за играта му. Но поздравленията никога не го бяха правили щастлив. Просто искаше да се махне.
Най-накрая Хелън се върна с подаръка. Оказа се малка книжка с червена панделка за отбелязване на страницата. Беше „Ромео и Жулиета“. Хари се смути. Успя само да измърмори: „Благодаря“.
— Отбелязала съм любимата си сцена — каза Хелън.
— Ъ-хъ — изсумтя Хари.
— Не искаш ли да разбереш коя е любимата ми сцена?
Наложи се да отвори книжката при червената панделка.
Хелън се приближи до него и зачете една реплика на Жулиета:
— „Кажи: Защо и как дошъл си тука? Висока е градинската стена и ако нашите те сварят в двора, за тебе това място ще е смърт!“1 — Тя посочи следващия ред. — Виж сега какво отговаря Ромео.