Анди се съгласи с мен, но след като обсъдихме тази идея с един от служителите в нашия хотел, отказахме се от нея. Той ни обясни, че има само един начин да издействуваме това назначение: чрез някоя жена, която има връзки в Конгреса. И ни даде адреса на една такава жена — госпожа Ейвъри, която била важна персона във висшите среди и дипломатическите кръгове.
На другата сутрин ние се явихме в нейната къща; въведоха ни в приемната.
Тази госпожа Ейвъри беше утеха и балсам за окото. Косата й имаше цвета на обратната страна на двайсетдоларова златна облигация, очите и бяха сини и въобще цялата система на красотата й беше такава, че в сравнение с нея мадамите от кориците на юлските журнали приличат на готвачки от гемиите за въглища, които плуват по река Мънонгъхела.
Роклята й, с голямо деколте, бе обсипана със сребристи люспи. На ръцете пръстени, на ушите обеци. Ръцете й бяха голи; с едната говореше по телефона, а с другата пиеше чай.
— Кажете, момчета, какво има? — рече тя след малко.
Обясних й съвсем накратко за какво сме дошли и колко можем да платим.
— Лесна работа — казва тя, — назначенията на Запад не са проблем. Я да видим кой може да свърши тая работа. Депутатите от Териториите не ги бива за това. Сенаторът Снайпър е като че ли най-подходящ. Хем и той е от Западните щати. Да видим с какъв знак е означен в моята лична листа.
И тя изважда някакви книжа от касетката, отбелязана с буквата „С“.
— Да — казва, — означен е със звездичка. Това значи „готов за всякакви услуги“. Да видим по-нататък. „Петдесет и пет годишен, женен втори път, презвитерианец, обича блондинки, Толстой и задушени костенурки; след третата бутилка вино става сантиментален.“ Да — продължава тя, — положително ще успея да назнача вашия приятел Бъмър за посланик в Бразилия.
— Хъмбъл — поправям я аз. — И не за посланик, а за шериф.
— О, да — казва госпожа Еймъри. — Аз върша толкова много работи от този род, че понякога се обърквам. Дайте ми данните за вашия човек, господин Питърс, и елате след четири дни. Мисля, че дотогава всичко ще бъде уредено.
Връщаме се ние с Анди в хотела и започваме да чакаме. Анди крачи напред-назад и дъвче левия край на мустака си.
— Жена с висок интелект и съвършена красота е много рядко явление, Джеф — казва той.
— Толкова рядко — казвам аз, — колкото омлет, приготвен от яйцата на онази баснословна птица, наречена епидермис.
— Такава жена — казва Анди — може да изведе един мъж на върха на богатството и славата.
— Съмнявам се — възразявам аз. — Най-многото, с което жената може да помогне на мъжа да получи длъжност, е да му приготви по-бързо яденето и да пусне слух за жената на другия кандидат, че някога е била джебчийка. На жените толкова им отива да се месят в бизнеса и в политиката, колкото му отива на Суинбърн4 да бъде разпоредител на годишния бал на съюза на шивачите. Известно ми е — казвам аз, — че понякога жената се появява на авансцената като шарже д’афер за политическите кроежи на своя мъж. Но какво излиза от това? Да речем, че човекът си е осигурил топло местенце — било като чуждестранен консул в Афганистан, било като пазач при шлюзите на канала Делауер-Раритън. И един прекрасен ден този човек вижда, че жена му си слага галошките и оставя в клетката на канарчето храна за три месеца. „Къде, на курорт ли?“ — пита той и в очите му трепва надежда. „Не, Артър — отвръща тя, — във Вашингтон. Тук се похабяваме. Ти трябва да станеш Извънреден низкопоклонник при двора на Сейнт Бриджит или Главен портиер на остров Порто Рико. Аз ще се погрижа за това.“ И ето че тази дама — продължавам аз — започва своето настъпление срещу вашингтонските власти, вземайки багажа си и мунициите, които се състоят от пет дузини неразбираеми писма, изпращани й от един член на кабинета, когато тя е била петнайсетгодишна, едно препоръчително писмо от белгийския крал Леополд до Смитсъновия институт и копринена розова рокля, изпъстрена с канареножълто. И какво става по-нататък? — продължавам аз. — Тя публикува писмата във вечерните вестници, които не отстъпват по цвят на роклята й, изнася сказка на неофициален прием, даден в палмовата зала към гарата на линията Балтимор-Охайо, а после се запътва към президента. Деветият помощник-министър на търговията и труда, първият адютант на Синята стая и някакъв неизвестен цветнокож я очакват и когато тя се появява, хващат я за ръцете… и за краката, изнасят я на югозападната улица „Б“ и я оставят пред шахтата за въглища. Това е. След това ще чуем за нея, че пише пощенски картички до китайския посланик, в които го моли да настани Артър на работа в някоя чайна.