— Халдис поне си е отишла в хубав ден — окуражително отбеляза той. — А и беше вече възрастна. Всички, които отдавна не сме в първа младост, мечтаем да си отидем така от този свят.
Каник Снелинген мълчеше. Само безмълвно поклати глава, застанал като истукан с куфара между краката. Възрастните си въобразяват, че знаят всичко, но скоро шерифът ще си промени мнението.
Караше бавно нагоре към стопанството. Отдавна, може би от година, не беше идвал тук. В гърдите му сякаш яростно се въртеше назъбен камък. Когато остана сам в колата, го заглождиха съмнения. Какво ли е видяло момчето?
Каник настоя да извърви пеш двата километра до детския дом. Маргюн обеща да го посрещне. Гурвин познаваше управителката добре: ще посрещне момчето със сок и кифлички, ще го предупреди случилото се да не се повтаря и ще го погали майчински по косата. Конското ще му се размине. Маргюн беше доста съобразителна жена и знаеше от какво имат нужда проблемните деца. Когато си тръгваше от участъка, Каник се беше поуспокоил. Поемайки към дома, по лицето му се изписа смело изражение.
Субаруто се покатери по склона със старанието на териер. По тези места всички хора караха автомобили с четири задвижващи колела, защото вършеха идеална работа при зимни условия, а и през пролетта заради многото кал. Склоновете се спускаха стръмно надолу и дори по сухия път в момента Гурвин изпитваше затруднения. Докато шофираше, мислеше за Ерки Юрма. От болницата потвърдиха, че е избягал по най-прозаичния начин: през прозореца. После явно се е насочил към тази местност, където всички го познават. И защо да не го прави, впрочем нали тук се чувства у дома си. По всичко личеше, че Каник казва истината. Като повечето хора и Гурвин изпитваше неприязън към Ерки, защото пълзяха много слухове, грозни като него. Винаги предизвикваше нещастие с появата си. Приличаше на зла прокоба, която сее страх и ужас. Едва когато го хоспитализираха, хората проявиха известно разбиране към личността му. „Бедничкият, та той е болен — оправдаваха го тогава мнозина, — най-доброто за него е да му осигурят специални грижи.“ Според слуховете той замалко не умрял от глад. Намерили го в апартамента, предоставен му от социалната служба, измършавял като военнопленник. Лежал по гръб, вторачен в тавана, докато повтарял с равен глас: „Грах, месо и сланина, грах, месо и сланина“. И така, без да спира.
Гурвин си припомни неща, случили се преди много време. Докато шофираше, надничаше през прозорците. Някак си се надяваше Ерки да не се изпречи пред погледа му. Беше толкова неразбираемо различен: черен, противен, мръсен. Очите му представляваха две цепнатини, които никога не се отваряха напълно. Случваше се хората да се питат дали в тях изобщо има очи като при нормалните хора, или са само път към стръмна пропаст: надникнеш ли в нея, ще видиш болния му мозък.
Въпреки това Гурвин не вярваше на историята за смъртта на Халдис. Шерифът бе израснал с Халдис и Турвал. Възприемаше Халдис почти като безсмъртна и не беше в състояние да си представи малкото й стопанство пусто и изоставено. То винаги си беше там. Каник сигурно е видял нещо друго, непонятно за него, и е изгубил ума и дума. Например Ерки Юрма, надничащ иззад някое дърво. Това само по себе си е достатъчно да замъгли трезвата преценка на всекиго. Защо да не изплаши и превъзбудено момче, което не е напълно с всичкия си? И двата предни прозореца в колата зееха отворени, но Гурвин се потеше обилно. Почти пристигна. Вече виждаше покрива на навеса на Халдис. Наистина се удивяваше как една възрастна жена успява да поддържа двора си в такова безупречно състояние. Сигурно по цял ден разчиства с коса или гребло. Така си беше наистина. Пред очите му се откриха засадените от нея растения: пищни и зелени въпреки сушата. Полята навсякъде жълтееха, само Халдис успяваше да се противопостави на природните закони. Или да полива незаконно, кой знае. Веднага след като огледа двора, се втренчи в къщата: ниска, бяла, с червени первази. Входната врата зееше. В този миг зърна първата неприятна изненада. Над прага се подаваха глава и ръка. Нещо го жегна. Слисан, той изгаси двигателя. Макар да видя само част от тялото на Халдис, вече знаеше, че е мъртва. Значи момчето действително е казало истината! Гурвин отвори колебливо вратата на колата, защото, независимо че смъртта на възрастна жена като Халдис беше нещо нормално, неочаквано той остана насаме със смъртта.
Гурвин бе виждал мъртъвци. Просто за малко забрави какво представлява неописуемото усещане да си сам, по-сам от всякога. Да бъдеш единствен. Бавно слезе от колата и тръгна към къщата със ситни крачки, сякаш за да отложи неизбежното. Неволно погледна назад през рамо. Нямаше какво толкова да стори. Нужно бе само да се приближи, да се надвеси над нея, да докосне шията й с пръст и да установи смъртта. Само при вида на ъгъла между главата и бялата й ръка с разперените пръсти за Гурвин не остана съмнение, че тя е мъртва. Но смъртта трябваше да се установи според стандартните процедури. После просто ще се качи в колата, ще повика линейка и ще изчака с цигара в ръка, слушайки музика от радиото. Нямаше никакъв смисъл да претърсва жилището й. Халдис бе починала от естествена смърт и той не виждаше причина да предприема обиск. Почти стигна до трупа, но изведнъж замръзна на място. По стълбите се бе разляло нещо сиво с плътността на мляко. Вероятно Халдис е носела нещо и го е изтървала, когато се е строполила. Гурвин измина последните метри с разтуптяно сърце.